„Хората не се променят. Не се превъзпитават. Те само чистят мъничките, сухи клонки по стъблото на вековния дъб, а големите клони и дънера си остават същите.“

За възпитанието и превъзпитанието, без напразни илюзии от видния наш банкер, политик и държавник Атанас Буров (1875 ~ 1954).

Аз не вярвам в колективизма, нито пък в съзнанието на човека при общата работа. Има индивидуална работа. Има лична сметка. Личен интерес. Ето, аз така разбирам нещата. Човек има една глава – да мисли, една уста – да яде. Човек е създаден да бъде сам, сам господар на нивата си, на труда си. Сам. А вие, комунистите, вярвате в общото, в колективизма. Аз не вярвам. И го намирам за противоестествено. Човек живее за себе си, а не за другите.

 Така мислите Вие, господин Буров, защото така ви изнася на вас и така са ви възпитавали пет милиона години. Човек се превива, Вие сам го казвате, и се превъзпитава.

– Казах, че се превъзпитава за дребното – да яде, да спи, да не хърка, да не пърди на обществено място като кон, а да се държи прилично. Но никой не го възпитава как да прави оназ работа, как да си пробива път в живота. Това с възпитание не става. То е в природата на човека. Той с него се ражда, както вълка – да яде месо, а агнето – да пасе трева.

 Хората се превъзпитават, господин Буров.

– Глупости. Празна вяра на празни хора. Хората не се променят. Не се превъзпитават. Те само чистят мъничките, сухи клонки по стъблото на вековния дъб, а големите клони и дънера си остават същите. Аз не мога да приема, че ще успеете да превъзпитате човека в колективизъм. Не. Човек търси помощ от другите когато е хилав, слаб или болен. Иначе всеки сам си работи. Зависи как работи. 

Човек се създава в семейството. Вярвам, че възпитанието започва в семейството. Детето на пияницата гледа вкъщи ужаси – бой, плач, кавги, упреци, баща му повръща в леглото… И то се отвращава. Така бащата възпитава детето си 99 на сто да не пие. Да се отвращава от алкохола.

Но когато крехкото детенце, това нежно мило създание, вижда на масата хубавата, ухилена бутилчица с ликьор и близне от него, то се усмихва. Той му се услажда. И посяга втори път. Майчето му, милото му майче, през това време си шета из кухнята и пее романси „О, върни се, върни“. Друса заобленото дупе, друса белите цици и се заплесва с мъжа си или с любовника си. През това време, казвам, детенцето посяга трети път към ликьора. И пак сръбва… Харесва му още повече. И в съзнанието на това крехко дете, господин Памукчиев, завинаги остава вкуса на ликьора.

Ето, ето коренът на злото. Ето откъде идват пиячите. От семейството. Ако в семейството няма ликьор, няма вино, няма ракия, детето няма да има тези усещания.

Преди Балканската война отидохме в Копривщица. Там беше и Димчо Дебелянов, поетът. Хубав човек беше. Добра, нежна душа. И сега плача за него. Велик българин е той. Сам отиде на фронта и загина. А беше тук чиновник. Можеше да остане, като Димчо Казасов, и да си живурка. Не, отиде на фронта. Димчо Казасчето се престори на болен от туберкулоза и остана в София. Даже го пратиха в Швейцария да се лекува, а Димчо замина за фронта доброволец…

Та, казвам, отидохме в Копривщица и там видях майката на Бенковски. Седнала пред къщата си, седи и мисли нещо. Ние, млади хора, се приближихме до нея със свалени шапки. Тя се почуди. Иван Евстатиев Гешов ни водеше. Той падна на колене, взе ръката ши я целуна. После видях сълзи в очите му. Заплаках и аз… Заплакахме всички. Защото тази жена бе родила един от най-великите синове на България.

Тя и майката на Ботев, майката на Левски, майката на Хаджи Димитър, майката на Стефан Караджа.

Ето, тази българка бе възпитала своя син. И той умря за България. Но не е кусвал капка алкохол… Така е, господин Памукчиев. В семейството си тази жена не е държала алкохол. И създава един велик герой…

Къде се учат, господин Памукчиев, момчетата да пушат? В кенефите на гимназиите. Срам. Позор. Утрешният премиер, президент или директор на банка пропушва в кенефа, при говната (плюе), и искате, господин Памукчиев, да ми кажете, че училището възпитава. Възпитава, когато учителите и директорът не пушат. Пуши ли един от тях  край. Възпитанието пропада.

Човек се възпитава от лични примери – на майката, на бащата, на дядото, на бабата, а след това на учителя. Кой учител днес не пуши? Единици.

Парите покваряват дребния човек и извисяват големия. Те не развалят човека. Парата дава сила и кураж. Развалят само слабоватия, хилав човек, със слаб морал. Това е истината.

Възпитава и скромността.

Из: „Срещи с Буров“, Михаил Топалов-Памукчиев, ИК „Интерпрес 67“, 1990 г.