Из летописите на света с късче от Богомилските легенди на видния наш писател, философ, изкуствовед и художник Николай Райнов (1889 ~ 1954)
Николай Райнов (1889 ~ 1954)
Сватбата на царския син
Може сърцето да знае какво ще донесе животът.
Видях едно време исполински изваяния, възправени всред пустинята - каменни изваяния видях, които пеят при изгрев.
Беше ранна сутрин - светла заран в пустинята. Слънцето обливаше каменните човеци с портокалов блясък, а върху пясъка огромните им тела отхвърляха далечни модри сенки. В очите им грееше тържество, но в скованите им членове зъзнеше скръб.
Те пееха за Сватбата на Царския Син.
И аз ги слушах.
То бе музика на богове - и тъмни, звънтящи слова на сфинкс.
И аз ги слушах.
Може сърцето да знае какво ще донесе животът.
Видях огромни пирамиди, които носят по камъните си йероглифни слова, но не разбрах що пише там. Високите жреци влизаха в полунощ, а на излизане изнасяха разпънат човек.
И редица посветени пееха в размерни стихове морни песни. В очите им пламтеше празнична радост, а в движенията на ръцете им мълвеше дълбока скръб.
Те пееха за Сватбата на Царския Син.
И аз ги слушах.
Тъжно падаха думите им - тъжно и тежко - като едри дъждовни капки.
И аз ги слушах.
Може сърцето да знае какво ще донесе животът.
Видях огромен тъмен храм - и в мрачината едва блещукаха кадилници с миризма на ладан и касия. И величав Мъж държеше чаша с вино - гъсто като кръв, и хляб - бял като лед.
А пред Него лежеше мъртвец. И старци с бели коси стоеха. И пееха те мудно и замряло песни. В очите им светеше мир, а по тревожните бръчки на лицата им пълзеше опасение.
Те пееха за Сватбата на Царския Син.
И аз ги слушах.
Ридания изтръгваха от душата скръбните звуци на песента им - и разнасяха мирис на свещена мирта н ладан.
И аз ги слушах.
Може сърцето да знае какво ще донесе животът.
Виждах много пъти слънцето при изгрев. И гореше в него огромно Сърце, но не беше то сърце ни на бог, ни на смъртен. И кръвта ставаше лъчи - и капеше тая лъчиста кръв по земята - и никнеше вредом под нея живот.
И песни се носеха по въздуха - пълнозвучие на върховни светове, - пълнозвучие на много души, - напев на велико Сърце, запалено от обич на исполин.
Те пееха за Сватбата на Царския Син.
И аз ги слушах.
Светло се носеха песните - радостно и бодро, - като червени пламъци на огромен пожар.
И аз ги слушах.
Думите им мълвяха за онова велико Сърце, чиято светла кръв облива Вселената.
…И проумях тогава думите на певеца от Изток:
„Може сърцето да знае какво ще донесе животът.“
Из: „Богомилски легенди“, Николай Райнов, изд. Стоянъ Атанасовъ, 1938
Снимка: Николай Райнов, Институт за литература, dictionarylit-bg.eu
