„Лесно спечелвах любов, лесно спечелвах влияние над другите, с лекота се оказвах в ролята на предводител или на ухажван, или на тайнствен..“

За копнежа по вълшебствата и изгубения рай на детството, споделено от видния писател, поет и Нобелов лауреат за литература (1946 г.)

Hermann Karl Hesse (1877 - 1962)

Детството на вълшебника

Отново и отново се отправям
към извора на приказния мит,
към извора на чудното предание –
където твоят дар вълшебен бе открит.

Долавям ек от твойте златни песни,
горчиво плачеш, будят те мечти.
И ми се струва, че във сън унесен,
от край далечен ми говориш ти.

Бях възпитаван не само от родителите и учителите си, но също и от по‑висши скрити и тайнствени сили, сред тях беше и богът Пан, който във фигурата на малко танцуващо индийско божество стоеше в стъкления шкаф на моя дядо. Това езическо божество и още някои други заемаха моите детски години и дълго преди да мога да чета и пиша така ме бяха изпълнили с източните прастари образи и мисли, че по‑късно всяка среща с индийските и китайските мъдреци възприемах като повторна, като завръщане у дома. И все пак аз съм европеец и дори съм роден под активната зодия на Стрелеца и през целия си живот усърдно съм се придържал към добродетелите на западния свят: дейността, жаждата и неутолимото любопитство. За щастие аз, както повечето деца, бях научил най‑необходимото и най‑ценното за живота още преди да започнат ученическите ми години, обучаван от ябълкови дървета, от дъжд и слънце, реки и гори, пчели и бръмбари, обучаван от бога Пан, обучаван от танцуващите божества в съкровищницата на дядо ми. Оправях се в света, без страх общувах с животни и звезди, оправях се в овощните градини, във водата при рибите и знаех да пея доста песни. Умеех и да омагьосвам, което после, за съжаление, рано загубих като познание и едва на по‑късна възраст отново трябваше да го уча и да разполагам с цялата приказна мъдрост на детството.

 

Тук трябва да се прибавят и училищните знания, които ми се удаваха лесно и ми доставяха удоволствие. Училището, твърде мъдро, не се занимаваше с онези сериозни сръчности, които са безусловно необходими за живота, а предимно с такива, които бяха като за игра и приятни занимания. Те често ме забавляваха и с познанията на някой от тях за цял живот останах вярно свързан; така и до днес зная много хубави и забавни латински думи, стихове и пословици, както броя на жителите на много градове по всички части на земното кълбо, естествено не днешните, а ония от осемдесетте години.

До тринадесетата си година никога сериозно не съм разсъждавал върху това какво ще стане някога от мен и каква професия би трябвало да изуча. Като всички момчета обичах и завиждах на някои професии: на ловците, на ония, които прекарват трупи по реката, на коларя, на въжеиграча, на пътешествениците към Северния полюс. Но далеч повече и най‑приятно би ми било да стана вълшебник. Това бе най‑дълбоката, най‑интимно почувстваната линия в моите стремежи и известна непримиримост с онова, което се нарича „действителност“, още тогава ми изглеждаше изключителна като някаква глупава уговорка на възрастните; известно по‑скоро страхливо или дори присмехулно отклоняване от тази реалност ми беше познато отрано. И горещото желание да я омагьосам, да я преобразя, да я увелича, също. В детството ми желанието за вълшебство се насочваше към външни детински цели. С удоволствие бих направил така, че през зимата да зреят ябълки и моята кесия чрез вълшебство да се пълни със злато и сребро. Мечтаех враговете ми да се сковат чрез магическо заклинание, после великодушно да ги засрамя и да бъда провъзгласен за победител и крал. Исках още да открия заровени богатства, да възкреся мъртви и да мога да ставам невидим. Именно това да бъда невидим, беше изкуство, на което твърде много държах и най‑съкровено желаех. По него, както и към всички други вълшебства, през целия ми живот и при доста преобразования ме придружаваше желанието, което дори аз самият често не откривах веднага. Така ми се случи по‑късно, когато отдавна бях пораснал и упражнявах професията на литератор, че много пъти правех опит да изчезна зад моите поетични произведения, да се преименувам, да се скрия зад многозначителни артистични имена, опити, които по странен начин от моите приятели по професия често биваха взимани за лоши и тълкувани зле. Обърна ли поглед назад, то целият мой живот е стоял под знака на това желание за вълшебна сила. Както целите на вълшебното желание се променяха с времето и както те постепенно се оттегляха от външния свят, а поглъщаха мен самия, който постепенно се стремеше вече не нещата, а себе си самия да преобразява, както се научих да се стремя да заменя недодяланата невидимост под шапка‑невидимка с невидимостта на знаещия, който, познавайки, постоянно остава непознат. Това би било най‑същинското съдържание в историята на живота ми.

Бях едно живо и щастливо момче, играех с красивия многоцветен свят, навред се чувствах като у дома си, не по‑малко сред животните и растенията, както и в джунглата на собствените ми фантазии и сънища, радвах се на моите сили и способности, на горещите си желания да бъда повече ощастливен, отколкото изтощен. Още тогава упражнявах някои вълшебнически изкуства, без да го зная, по‑съвършено, отколкото те в по‑късно време отново ми се удаваха. Лесно спечелвах любов, лесно спечелвах влияние над другите, с лекота се оказвах в ролята на предводител или на ухажван, или на тайнствен. По‑млади другари и роднини аз години наред държах във внушаващата страх вяра, че действително имам вълшебническа сила и власт над демоните и че зная заклинание за скрити съкровища и пари. Дълго бях живял в рая, макар родителите ми твърде рано да ме запознаха със змията. Дълго трая моята детска мечта, светът ми принадлежеше, всичко беше настояще, всичко стоеше подредено наоколо ми като красива игра. Ако понякога у мене се надигаше някаква незадоволеност или копнеж, то изглеждаше, че радостният свят винаги ме закриля и несъмнено така най‑често лесно откривах пътя в другия, по‑свободния, не‑оказващия съпротива свят на фантазиите, и връщайки се от тях, намирах външния свят отново прелестен и заслужаващ да се живее. Дълго живях в рая…

…Е, междувременно аз, въпреки всичко, бях щастлив. На света имаше много неща, на които на драго сърце бих гледал другояче, дори и в училище. Но въпреки това, бях щастлив. И от много страни ме уверяваха и ми внушаваха, че човекът не е дошъл на земята просто за свое удоволствие и че истинското щастие настъпва едва отвъд изпитанията и проверките, че всичко, което може да се извлече от многото пословици и стихове, които пишех и които ми изглеждаха много хубави и вълнуващи, съществува. Но тези неща бяха твърде важни и за моя баща, но мен не ме въодушевяваха толкова, когато веднъж ми тръгна зле, бях болен или изпитвах неизпълними желания, или в спор и напук на родителите си рядко прибягвах до Бог, а винаги имах други странични пътища, които отново ме извеждаха към светлото, спокойното.

…Първите ми ученически години отминаха, без много да ме променят. Събрах опита, че доверието и почтеността могат да ни нанесат и щети. Учех при няколко равнодушни учители най-необходимото, за да лъжа и за да се преструвам. Оттогава можех да успявам. Бавно обаче увехнаха у мен първите цветове, бавно научих също, без да подозирам, онази фалшива песен на живота, онова преклонение пред действителността, пред законите на възрастните, едно нагаждане към света, такъв, какъвто бе той. Отдавна вече знаех защо сбирките с песни на възрастните съдържат стихове като тези: „О, блаженство е да бъдеш още дете“, и за мен също имаше още много часове, в които завиждах на тези, които още са деца.

И когато в дванадесетата ми година се стигна дотам да се реши дали трябва да уча гръцки, аз без колебание казах „да“, защото с времето ми изглеждаше неотменно да стана, да бъда толкова учен, колкото е моят баща, а ако е възможно и толкова, колкото е дядо ми. И от този ден нататък пред мен съществуваше един учебен план. Трябваше да следвам и да стана или пастор, или филолог, защото за това даваха стипендии. Някога и дядо ми бе минал по този път. Изглежда, не беше лошо. Но сега изведнъж имах бъдеще, в моя път се появи един пътепоказател, всеки ден и всеки месец трябваше да ме приближава до целта, всичко сочеше натам, всичко водеше по тоя друм. Далеч от игрите и настоящето на досегашните ми дни, които не бяха без смисъл, обаче без цел, без бъдеще. Животът на възрастните ме бе пленил, той ме бе подмамил, първоначално ме бе хванал за една къдрица или за един пръст, съвсем скоро щеше да ме хване и да ме държи здраво този живот, според цели, според числа, животът на реда и на длъжностите, на професията, на изпитите; скоро и за мене щеше да удари часът, скоро щях да бъда студент, кандидат, духовник, професор, щях да отивам на гости с цилиндър на главата, да нося кожени ръкавици, вече да не разбирам децата и може би да им завиждам. Но аз не исках да се отдалечавам от моя свят, от това, което беше добро и приятно. Наистина, все пак за мен съществуваше една съвсем тайнствена цел, когато мислех за бъдещето. Копнежно си желаех нещо, а именно да бъда вълшебник.

Желанието и мечтата дълго време ми останаха верни. Но те започнаха да губят всемогъществото си, имаха врагове, нещо друго им противостоеше. Действително, сериозно, което не можеше да те измами, бавно, бавно, светът увяхваше. Постепенно от неограниченото срещу мен се възправи нещо ограничено, съществуващият свят, светът на възрастните. Бавно желанието ми да бъда вълшебник, макар още копнежно да го носех в себе си, за мен самия почна да губи стойност, на мен самия да изглежда детинщина. Вече имаше нещо, по което не бях повече дете. Ограничаваше ме безкрайният, хилядоликият свят на възможното, разделен на полета, прорязан от огради. Бавно, прастарата гора на моите дни около мене се превръщаше във вкаменен рай. Не оставах такъв, какъвто бях. Принц и крал в страната на възможното.

Избрано от: „Игра на сенки (Приказки за любовта)“, Херман Хесе, превод Недялка Попова, изд. „Рива“, София, 2006
Снимка: Hermann Karl Hesse (1877 - 1962), en.wikipedia.org