„Християнското издигане в небесата води към живота, защото небето, където то е насочено, е пълно с образи, към които сърцето пламенее.“
Руският религиозен философ княз Евгений ТРУБЕЦКОЙ (1863 ~ 1920) за духовните измерения на християнството и божествените въплъщения на иконописта.
(Христос Вседержитель. Эскиз росписи плафона главного купола Владимирского собора в Киеве, 1885, Васнецов Виктор Михайлович)
╫ Вертикалната линия на живота и нейното оправдание
С какво се обяснява съдбоносният неуспех на духовното издигане на Индия? Защо тази отвъдпределна висина, в която тук се издига духът, се оказва, в края на краищата, пустинна и мъртва? Затова, защото тук не се случва действително издигане на земята към небето. Човешкият дух, както казахме, тук не издига земята нависоко, просто защото я отрича – отделяйки се от земята, той нищо не взема оттук: нито образи, нито багри, нито някакви форми, можещи да вместят отвъдното. Образите, багрите, формите – всичко това е презряно, суетно, различни проявления на „мая“ – това „привидение“, от което трябва да се отстраним. Към „привидението“ принадлежи и целият ни индивидуален живот – всичко това, което наричаме живот. Не е удивително, че, излитайки над това привидение човек се издига не в царството на живия смисъл, а в пустиня, в мъртвата област на чисто отвлеченото.
Друго виждаме при християните. Там чрез живота, страданията и възкресението на Христос е снето проклятието от земята. Цялата тя – от нисшите до висшите степени, участва в това възхождане на живота, което се устремява към небесата. В своя стремеж тя предвкусва този горен свят, който търси, а затова тя е пълна с отражения и образи на отвъдното. Казано с думите на Платон, в нея, както във води ту мътни, ту огледални, се отразява идеята, предвечният Божи замисъл за творението. И тези образи не дотягат на душата, не задържат полета ѝ към другите светове, защото и в тях се чувства лекотата на духа. В тях земните багри и земните форми често се превръщат в символи, често в преки изображения на онова отвъдно, което и наистина слиза на земята. Индийското небе е празно, а това небе, което се открива на християнина, е пълно с ярки, цветисти видения. И това не трябва да учудва. Щом като висшето, божественото се е въплътило на земята, с това са осветени и земните образи и багри, оправдана е и материята, от човешките ни опити да си въобразим отвъдното е снето подозрението в кощунство.
Колкото по-ярки са тези образи, толкова по-достоверен, по-действителен е този духовен подем, който се чувства в тях. Който действително с цялата си душа излита към небето, той го вижда. В това е оправданието на иконописта. Ако най-великото и святото се въплъщава, значи то може да бъде изобразено. И тези изображения служат наистина като свидетелства за въздигане на достигнатото, на осъщественото.
Едно от най-ярките изражения и изображения на християнското разбиране върху отвъдното е православната и особено руската иконопис. Какво обаче виждаме в нея? И слънце, и звезди, и небесна синева, и нощен мрак, и слънце по пладне, и пурпурна зора, и заревото на нощен пожар – всичко това иконописта пренася за съзерцание в този свят, във всичко това тя вижда образи на отвъдното. Както на друго място показах, багрите, с които се изобразява отвъдното – „са винаги небесни багри в двоякото, т. е. в простото и заедно с това в символическото значение на тази дума. Това са багри на тукашното, видимо небе, получило условно, символическо значение на небе отвъдно. Великите художници на нашата древна иконопис, също както и родоначалниците на тази символика – гръцките иконописци, са били без съмнение тънки и дълбоки наблюдатели на небето и в двете значения на тази дума. Едното от тях, тукашното небе, се е откривало пред телесните им очи, другото – отвъдното – са съзерцавали с очите на ума. То е живяло и във вътрешното им религиозно преживяване. И тяхното художествено творчество е свързвало едното и другото. Отвъдното небе за тях се е украсявало от многоцветната дъга на тукашните, на дъгата тонове. И в това украсяване не е имало нищо случайно, произволно“ (Два мира в древнерусской иконописи, М.: „Путь“ 1916, с. 9-10.)
Кой е прав в дадения случай – иконописците, с тяхната вяра във възможността да видиш, усетиш и въобразяваш духовното и божественото в неговото въплъщение, или иконоборстващата протестантска религиозност, за която този иконописен подход към божествените тайни е груб и кощунствен материализъм? Ясно е, че от гледна точка на вярата във въплътеното Слово оправдан трябва да бъде иконописецът, а не иконоборецът, защото иконописта е тъкмо утвърждаване на Боговъплъщението. Ясно е и друго. Тъкмо благодарение на тази вяра във въплътимостта на божествените тайни, във възможността те да бъдат виждани и въобразявани, духовното издигане към отвъдното става съвсем реално, действително. За да е този подем жизнен, нужно е човекът да се въздига не само с мисълта си, а и с цялата си душа – сърцето, чувството, въображението. Каква обаче опора за въображението и за чувството може да даде безцветният свят на чисто отвлеченото? С каква любов може да разгаря сърцата нирваната или онова „единно без друго“ на браманизма, където самото човешко сърце, както и всичко конкретно, индивидуално трябва да бъде унищожено, да се изпари в нищото! Такова издигане води към смърт. И напротив, християнското издигане в небесата води към живота, защото небето, където то е насочено, е пълно с образи, към които сърцето пламенее. Не е нещо случайно, дето християнството учи, че Христос е извел човешките души от ада и им е отворил небето – това небе щеше да бъде недостъпно за човека, ако там той не намираше възнеслия се на небето Богочовек, а в Неговото обкръжение и възкръсналите души и възкръсналата земна природа.
Така, самата реалност, самата жизненост на духовното въздигане в християнството се обуславя от тези конкретни, живи образи на отвъдното, към които човекът се прилепя със сърцето си. Тези образи са взети от земята на небето, но, въпреки иконоборчеството от всички векове, това не е кощунство, а автентично изобразяване на светини, при което вертикалната линия на живота намира своето оправдание и утвърждение. Именно този факт, че тези образи са взети от земята, доказва, че присъщия на човека стремеж нагоре достига своята цел. Възнесението на Христос – първенецът и родоначалникът на цялото човечество – ето го яркото олицетворение на надеждите на всички човешки души и оправданието на целия техен духовен полет.
Тук още веднъж се убеждаваме, че нито една от двете линии на живота не може да бъде оправдана в своята отделност и че само в кръстосването на едната и другата може да бъде намерено оправдание за живота като цяло. Тържеството на всеединния смисъл над безсмислицата не може да се открие по друг начин, освен чрез пълно премахване на границата между отвъдното и отсамното.
Това е и което се е случило на кръста. Съвършената жертва е била и окончателно премахване на тази граница. Границата се е заключавала в това, че човешкото сърце е било затворено за слизащата на земята благодат, а сърцето на човека е най-висшият израз на цялата земя. Низходящото движение на небесните сили на земята би намерило само слаб, далеч недостатъчен отклик в насрещното, възходящо движение на земята. Земята, пленена от суетата, тънеща в тварен егоизъм, сама се е затваряла за благодатта. За да се премахне съдбоносната граница, за това е трябвало да се извърши преди всичко пълно преобръщане в човешката душа. Душата е трябвало да се отдаде на Бога безгранично, беззаветно, с цялата пълнота на своя живот и воля. Когато Синът човешки е принесъл на Бога тази съвършена жертва, за човека са се отворили небесата и висшата тайна на световния смисъл е станала явна на земята. Двете линии на човешкия живот изведнъж са се преизпълнили от божествената сила.
Превод: Борис Маринов
* Трубецкой, Е. Н. „Мировая бессмыслица и мировой смысл“ – В: Смысл жизни, Берлин: Книгоиздательство „Слово“
Източник със съкращения: dveri.bg
* Христос Вседержитель. Эскиз росписи плафона главного купола Владимирского собора в Киеве, 1885, Васнецов Виктор Михайлович
