„Нашите страдания, що имаме по своя път, водят началото си от това, че ние всякога подбираме за цел в живота си неща, които имат земната тленност!“
За вечния идеал с думите на видния наш писател, есеист, физик, астроном и учител Георги Томалевски (1897 ~ 1988) от книгата му „Астрономия за народа“ (1958 г.)
Георги Томалевски (1897 ~ 1988)
За вечния идеал
Роден съм от Безконечния.
Безкрайността ме е сътворила и безкрайността може да задоволи душата ми. Не ме зовете отново в затвора, откъдето се мъча да изляза. Не ме привличат вече душните зидове на тая тежка, тъмна сграда, защото веднъж, през една пролука окото ми зърна дълбините на чистия лазур.
Веднъж, в часове на тежка мъка, прозрях частица от онова, което е нетленно, надзърнах в себе си и видях моя Бог, когото не познавах до тоя час.
Пред очите ми се разстла моят друм, що води в безконечността и тръгнах по него. Не мисля за края, защото няма време, що може да го достигне.
Доволен съм, че ходя по тоя друм. Той води към щастието. А щастието е това, което нивга няма да достигнем.
Вечен друмник по безконечността е човек. Той вечно ще върви и нивга няма да се спре. И радостен трябва да бъде, че вървежът му няма край. Той има най-хубавото, безкрайно много по-красиво от всяка красота – това, че вечно ще върви.
Не ме спирайте по моя път! Тъмни и печални ми се виждат дните, в които гинат душите ни, задушени от нашето безумие.
Не ми показвайте пъстрите светлини на измамата в нощта, защото не ще успея да достигна мястото, откъдето се вижда изгрева на моя вечен ден!
Аз нявга загубих заедно с всички вас в далечната и мрачна далнина онова, що трябва всеки пак да намери. Сега ме оставете да диря своя талисман, защото Безконечният ще освети със светлинка пътеката на оня, що иска да се завърне при Него!
Не ми показвайте за идеал това, което умира, това което изчезва, защото нетленното, вечното ме зове от далечно време и ми се показва чрез всичките звезди, чрез ромоленето на всичките потоци, чрез цветовете на пролетта и чрез усмивката на тия, у които се е пробудил вече Той!
Защо да ставаме отново слуги на това, що няма вечното в себе си. Колко на халост е похабен животът ни, когато го завършим без нито веднъж да сме дочули Неговия глас!
А колко пъти Той ни е приказвал в нашия земен път посредством хилядите струни, опънати в нашите сърца!
Нашите страдания, що имаме по своя път, водят началото си от това, че ние всякога подбираме за цел в живота си неща, които имат земната тленност!
И когато достигнем някои от тях с цената на много чужди страдания и минем през разрушеното чуждо благо, що сме превърнали в път до нашия химерен блян, нас ни пресреща великият закон на правдата и причинява болката на нашата душа.
Хиляди миражи са ни викали към тях във времето на дългата духовна нощ. Сърцата ни са кървави от рани и душата ни е изтерзана в тежките вериги на дълго робство. И няма да намерим покой, догдето не премахнем измамното влечение у нас да дирим щастие по земния си път!
Земята е училище за нашата душа. Щастие на нея няма. То стои в нас самите и ние ще го разберем, когато кажем:
– Роден съм от Безконечния.
Безкрайността ме е сътворила, безкрайността може да задоволи душата ми. Аз имам всичко. Цяла вечност лежи пред мен...
Да бъде благословен гласът, що изрече словото на Вечността и пусна нас по нея.
Той ни чака. Цяла безкрайност ни дели от Него, а един миг е потребен само да го зърнем в себе си!
От: „Астрономия за народа“, Георги Томалевски, Сдружение „Слънчогледи“, Бургас, 2015
Снимка: Георги Томалевски с чук и длето дълбае посоката Север - Юг. До него Трифон Кунев го наблюдава, beinsaduno.bg