Нашите съдби бяха решени в деня, когато си подадохме ръка! ♥ ЯВОРОВ и ЛОРА

За тъмните сенки, белязали трагичната любов между Лора и Яворов, споделено от племенницата на поета, литературната изследователка Ганка Найденова в предговора на книгата „Лора до Яворов“.

(Лора и Яворов през пролетта на 1913 г.)

Сам Яворов чувствува много добре и своята вина към Лора – ако изобщо може да се търси някаква вина в това, че неговият поглед е бил твърде много вглъбен във виденията на вътрешния му свят, за да разбере, какво става вън от него, в нейната душа. Лора безспорно не е първата, нито последната жена, неразбрана от своя мъж. Нейната болезнено чувствителна и изморена от всичко изживяно душа обаче не може да понесе тази трагедия, която е обикновената, макар и премълчана трагедия не в едно семейство. Лора не иска да разбере, че той, като поет, не принадлежи не само на нея, но дори и на себе си. Че той е жертва на нещо по-силно от самия него – на онзи вътрешен демон на гениалността, който живее у всеки голям творец, и който един Хайне чувствува като свой двойник (Doppel-gänger), който кара Лермонтов да мисли, че живее два живота, и който Стефан Цвайг открива с гениално прозрение у Хьолдерлин, Клайст и Нитче в своята книга „Der Kampf mit dem Dämon“ (Борбата с демона). Това е трагизмът на божиите избраници, който П. Тодоров възпя с толкова красота в своята „Слънчова женитба“ – „над всичко да грееш, всичко да радваш, а сам себе да не можеш да сетиш“. И докато долу на земята се пеят песни за щастието на слънчовата невеста, тя сама вехне в Слънчовите палати, забравена от своя мъж, който „сам себе си е забравил“ в творческия си екстаз.

Трагизма на тази съдба Яворов разреши в своите „Сенки“:

„Те шепнат може би, но може би и викат,
но може би крещят; – те няма да се чуят,
две сенки от нощта, през толкоз светлина...
Те няма да се чуят, ни ще се досегнат,
сами една за друга в жажда и притома,
те – сянката на мъж и сянка на жена! “

Същия трагизъм Лора разреши с един куршум в сърцето си.

Тази бездна, която обгръща душата на всеки голям творец, може да бъде прекрачена. За това свидетелствува любовта на Яворова с М. Тодорова. Но тя е още шестнадесетгодишна. Нейната любов към поета е самоотречение. Цялото й същество като че ли е готово да загуби всеки миг себе си, за да се намери отново само в него. И не е чудно, че любовта на Мина е най-плодотворна за поета. Най-хубавите от Яворовите песни са рожби на тази любов.

Лора не е от този тип жени. У нея има странна смесица от много женственост и много демоничност. И преди всичко една преждевременно разстроена и разнебитена от всичко изживяно душа. Може би без това нейно минало техният път би тръгнал в по-друга посока. Защото Лора притежава иначе богата душа и безспорен писателски дар. Тя има дори начертан голям план. Сама превежда драмата му „Когато гръм удари“ на френски, като се надява да издействува поставянето й в Париж чрез ходатайството на секретарката на Сара Бернар, с която е близка приятелка. За тази цел Лора настоява да заминат и двамата за Париж. Доколко обаче една писателска работа би могла да утоли нейната жажда и да запълни онова, което той не може да й даде, свидетелствува сама тя в едно свое писмо: „Ще те моля, по никакъв начин да се не печата това, което ти дадох. Аз имам и ще имам достатъчно грижи, за да нямам време да мисля за някаква си моя литературна деятелност. Първата, единствената грижа ще бъде, да бдя над живота на нашата любов, да бдя неуморно, всекичасно. Аз не трябва, не мога да те загубя. Но това ти разбираш по-добре от мене“.

В този постоянен страх, че може да го загуби всеки миг, Лора живее непрекъснато след женитбата им. От тук болезнените й съмнения и истеричните сцени на ревност, за които вече говорихме. Малко преди трагедията на 29 ноемврий сестрата на Яворова – Екатерина – получава писма от Лора и Яворова. „И двете писма“ – разказва тя – „ме изненадаха със своя песимистичен тон. Докато обаче писмото на Пею беше цяло изпълнено с болка по черната съдба на Македония, Лориното писмо се мъчеше да прикрие една друга голяма болка. По тази скрита мъка аз веднага разбрах, че между тях двамата има недоразумения“.

И без това напрегнатият душевен живот на Лора се подклажда още повече отвън. Защото г-жа Каравелова не забравя непрекъснато да й напомня, че Яворов всеки ден може да я остави. Лора загатва понякога да замине при сестра си в Париж, и тази временна раздяла би била може би най-доброто в случая. Но тя никога не е мислила сериозно да замине без Яворова. За това говори и г-жа Р. Бонева: „Лора не можеше нито час без Яворова. Всички около нея чувствувахме, че тя няма да има сили да го остави и замине“. Показанията на слугинята за писмата, които Лора й дава, за да чуе само Яворов, че пише на сестра си за заминаване в Париж, а после ги взема от нея и така ги оставя неизпратени, са също доказателство за това. В такова състояние на отношенията им необходим е малък повод, който да донесе трагичната развръзка. Вечерта у д-р Тихови една по-остра забележка на Яворов към Лора по повод съмнението и ревността й към г-жа Дора Конова, няколко нервно разменени думи след прибирането им в къщи, един миг на потъмнено съзнание от засегнато женско честолюбие и ревност – един миг, в който човек внезапно проглежда в живота, като в сключена бездна от безсмислие, в която няма нищо хубаво в спомена за миналото, нищо в смисъла на сегашното, никаква вяра в утробата на бъдещето – и куршумът развързва възела на всичките съмнения и трагизъм, който животът е сплел. От тук започва трагичната ирония на съдбата. След своята смърт Лора заживява нов живот – и в съзнанието на обществото и в душата на поета.

Същото това общество, което ден преди това е хранело ненаситната си жлъч с фантастични измислици за „авантюрите“ на Лора, сега в миг се настройва срещу по-слабата страна – срещу Яворова. От тук започва трагедията на поета. Днес, двадесет години след неговата смърт, мълвата все още не престава да сипе жлъч и върху праха на неговите кости. Можем да си представим какво е било тогава, когато всички онези, които не са могли да му простят славата, са сдружили своята низка мъст с вестникарските сензации, с невежеството и пристрастието на неколцина представители на нашето правосъдие и с всичката варварщина на обществената съвест, за да доубият поета.

Един от доводите в обвинението на прокурора е, че Яворов не е посегнал втори път на живота си, за да се доубие: „Ако Яворов е посегнал на живота си, защото той без Лора е празен и безсмислен“, пише г. Огнянов в заключението, „той можеше да направи това и в един по-послешен момент, когато е бил под тежестите на недъзите от първия вистрел“. И по-нататък сам търси дори оправдание за това: „Че той не е посегнал повторно върху живота си може да се обясни с това, че след първото отчаяние и забрава, инстинктът за самосъхранение заговорва в поета-лирик“.

Всичко това се чете на Яворова, и всеки може да си представи въздействието върху неговия и без това разнебитен дух. В пепелта на камината в стаята на поета през последните му дни постоянно лежи заровен револвер, за да може да се застреля всеки миг. В такива часове Яворов изповядва пред своя зет: „Идва ми да отида и си тегля куршума на сръбска земя“. Годината, която той изживява след смъртта на Лора сляп, изоставен от мнозина приятели, обруган от обществото, е година на истинско слияние на душата му с Лорината. Ледената стена, под която той бе роден, сега се превръща в гранитната тъмница на слепотата, в която протичат последните дни на живота му. Заключен в своята вечна нощ, Яворов се отдава на един особен род мистицизъм, граничещ с фатализъм. Той моли да му препрочитат писмата на Лора и в тях вижда потвърждение на този фатализъм.

„Нейната любов бе едно много сложно и тъмно чувство, което неминуемо водеше към смъртта “ – пише той в последните си дни – „друго удовлетворение то не можеше да намери ! И сега, като ми препрочитат нейните писма, като се мъча да си припомня онова, което е било, пред мене постепенно се открива най-голямата истина на станалата случка. Нашите съдби бяха решени в деня, когато си подадохме ръка! “

Нейните писма са изповедта на трагизъм, който надхвърля рамките на личната съдба. Преди двадесет години, в една свободна политически, но още с робски инстинкти действителност, не е било нещо съвсем обикновено жена да се опита сама да гради живота си. Трагичното е там, че Лора, която вън на всяка крачка е манифестирала своето пренебрежение към общественото мнение, дълбоко в душата си изкупва жестоко своята смелост. Нейният път от младото суетно, сантиментално момиче до „тъмната, черна жена с изнасилена, смутена душа“ и най-сетне до последния й опит да се примири със себе си и с живота чрез силата на любовта – това е път на една вечна триактна трагедия в живота на жената. И не е ли странно, че същата тази жена, която в първите писма заявява, че не вярва в жертви и не е способна на тях, в края дава най- голямата жертва – своя живот ? На изплашения вик на Яворова, когато я държи в ръцете си с пронизано вече сърце: „Лора, защо направи това?“ – тя шепне само: „защото те обичах много“. В този миг, в който тя скъсва с живота, настъпва нейното примирение с живота. И животът не й остана длъжен. Като че ли по волята на съдбата Яворов трябваше да изживее самотен и сляп една година след нейната смърт. Затворен в своите страдания и в своята самотност, той проглежда в жертвата на друг самотен живот. Едва сега настъпва часът за „голямото осъществяване“.

Докато в първите дни след катастрофата и пред зетя си и пред брата си Яворов понякога негодува срещу Лора, която е причина за всичките му страдания, постепенно все повече се затваря в своя мистицизъм, и сега тя се явява в съвършено нова светлина. За него Лора става жертва. Жертва за която и той чувствува, че е до известна степен виновен. Пред своя зет Яворов постоянно повтаря: „Лора беше болна. Аз трябваше да разбера това“.

„Вече като сляп“ – разказва г-жа Р. Бонева, „Яворов дойде веднаж у дома. Непрекъснато чупеше пръсти и се каеше: „Аз не я разбрах. Защо Вие, които сте виждали, как тя страда, не ми казахте още тогава, защо не дойдохте в театъра да ми кажете, че Лора всеки ден плаче, защото се чувствува пренебрегната от мене? „Непрекъснато повтаряше: „Едва сега я обичам тъй, както тя искаше да я обичам“ – и пак чупеше ръце... “

Трябваше да се сбъднат думите на Лора в едно писмо до Яворова от Париж: „Един ден ще стане и друго. Един ден ти даже и без много да ме обичаш, ще жалиш много за моята любов. Това е неизбежно. Ще видиш. Ще го купя на всяка цена, даже ако е необходимо да не живея повече“.

Едно спокойно, широко просветление е разляно над последните часове на поета. В дългите монолози на тези самотни часове духът на Лора е винаги около него. А заглъхналите вече за външния свят струни на душата пеят една единствена песен – некролог за нея. Яворов не написа този некролог. Може би и не иска да го напише – за да не докосват нечистите пръсти на това жестоко общество самотната трагедия на две души.

Избрано от: „Лора до Яворов“, предговор и редакция на Ганка Найденова, изд. „Хемус, 1935 г.
Снимка: Лора и Яворов през пролетта на 1913 г.