Всяко истинско изкуство е извор на добро ♥ Дмитрий ЛИХАЧОВ

♥ Да разбираме изкуството

Животът е най-скъпото нещо, което е дадено на човека. Ако сравним живота със скъпоценен дворец, в който има безброй разнообразни красиви зали, най-голямата зала на двореца – истинската „тронна зала” – ще е тази, в която царува изкуството. Тя е пълна с удивителни вълшебства. И от първото вълшебство е омагьосан не само стопанинът на двореца, но и всички поканени на тържеството гости. Това е залата на безкрайните празненства, които правят живота на човека по-интересен, по-тържествен, по-весел, по-красив... Не зная още какви епитети да избера, за да изразя възторга си от изкуството, от неговите произведения, от огромната роля, която то играе в живота на човечеството.

Добротата е най-голямото богатство, с което ни дарява изкуството. Дарбата да разбира изкуството прави човека нравствено по-извисен, а значи и по-щастлив. Да, по-щастлив! Защото, надарен от изкуството да възприема и разбира света чрез добротата, той по-лесно се сприятелява с другите хора, с други култури, с други националности, живее по-леко. В книгата си „Изкуството мисли чрез образи”, адресирана към учениците от горния курс, Е. А Маймин пише: „Откритията, които правим с по-мощта на изкуството, са не само живи и впечатляващи, но те са и добри открития.”

Познанието за действителността, което получаваме чрез изкуството, е стоплено от човешките чувства, от съчувствие. Именно това свойство на изкуството го превръща в обществено явление с неизмеримо нравствено значение. Гогол пише за театъра следното: „Той е такава катедра, от която можеш да кажеш на света много за доброто.”

Всяко истинско изкуство е извор на добро. То носи в себе си нравствен заряд именно защото буди у читателя, у зрителя, у всеки, който го възприема, съпреживяване и съчувствие към хората, към цялото човечество. Лев Толстой говори за „обединяващото начало” на изкуството, като отдава на това качество първостепенно значение. Благодарение на образната си форма изкуството най-пълно приобщава отделния човек към цялото човечество, кара го с по-голямо внимание и разбиране да се отнася към чуждата мъка и към чуждата радост. То превръща тази чужда мъка или радост до голяма степен в лична... Изкуството е хуманно в истинския смисъл на думата. То тръгва от човека и води към човека – към най-живото, най-доброто, към най-хубавото в него, „служи на единението на човешките души”. Добре, много добре е казано! И редица мисли тук звучат като прекрасни афоризми. Богатството, което получава човек от общуването си с изкуството, не може да бъде отнето. То е навсякъде, трябва само да се открие.

Злото в човешката душа винаги е свързано с неразбиране на другите хора, с мъчителното чувство на завист, с още по-мъчителното чувство на злонамереност, с неудовлетворение от собственото положение в обществото, с вечната изпепеляваща човека злоба и разочарование от живота. Злият човек се самонаказва чрез злобата си.

Изкуството осветява и заедно с това освещава нашия живот. И отново ще повторя – то прави човека по-добър, а значи и по-щастлив.

Да се разбират произведенията на изкуството, не е никак лесно. На това трябва да се учим – да се учим дълго, цял живот. Защото процесът на вникване в изкуството не може да бъде спрян. Може да има само отстъпление назад – в мрака на неразбирането. Изкуството постоянно ни среща с все но-ви и нови явления и в това се крие неговата неизчерпаема щедрост. В двореца пред нас се отварят едни врати, идва ред да се отворят и други.

Как да се научим да разбираме изкуството? Как да развиваме у себе си това разбиране? Какви качества трябва да притежаваме?

Не се наемам да давам рецепти. И нищо категорично не мога да твърдя. Но ми се струва, че най-важното качество за истинското разбиране на изкуството е искреността, честността или доверието, с което се възприема.

Човек трябва да се учи как да разбира изкуството преди всичко от самия себе си, от своята искреност.

Често казват за някого: той има вроден вкус. Съвсем не! Ако се вгледате внимателно в хората, за които казват, че са с добър вкус, ще откриете една обща за всички черта – те са честни и искрени в своите възприятия. Именно това ги е научило на много неща. Никога не съм забелязал вкусът да се предава по наследство. Мисля, че вкусът не е сред качествата, които се предават по генетичен път, макар семейството и да възпитава вкуса и от неговата интелигентност да зависят много неща.

Погрешно е да се подхожда към дадено произведение на изкуството с предубеждение, като се изхожда от установено мнение, от модата, от възгледите на приятелите или да го отхвърляме заради мнението на нашите противници. Човек трябва да умее да остане „насаме” със сътвореното.

Ако в подхода си към произведенията на изкуството следвате модата, чуждото мнение, ако се стремите да изглеждате изискани и „изтънчени”, ще заглушите в душата си онази радост, с която животът дарява изкуството, а изкуството – живота.

Като се преструвате, че разбирате нещо, което всъщност не разбирате, вие лъжете преди всичко себе си. Опитвате се да убедите себе си, че нещо сте разбрали, но радостта от общуването с изкуството е непосредствена като всяка друга радост.

Ако харесвате нещо, кажете без страх, че ви харесва. Не налагайте обаче своето разбиране (или неразбиране!) на другите. Не мислете, че имате абсолютен вкус и абсолютни познания. Първото е невъзможно в изкуството, второто е невъзможно в науката. Уважавайте своето и чуждото мнение за изкуството и помнете мъдрото правило: за вкусовете не се спори.

От: „Писма за доброто и прекрасното“, Дмитрий Лихачов, ДИ „Народна просвета”, 1986
Снимка: Дмитрий Сергеевич Лихачов (1906-1999), bg.wikipedia.org