„Това чудно божие небе, навсякъде прекрасно, това е живописно до омайност, благодарение на гористите планини – богати хранилища на пàри – от които си приготвя багрите за декорацията на свода от тоя величайши Рафаело – Слънцето.“

(Иван Вазов на младини)

В недрата на Родопите

 Аз щял бих, о грамади, о снежни пирамиди,
върху кои орелът легло си волно зиди,
полека да се нося из ваш'те висоти,
над преспите ви бели простора да измирам
и сянката си будна с любов да я съзирам
     по тяк като лети...

 Аз щял бих тихо, плавно в лазура да се вея
и някъде да срещна душата на Орфея,
блудяща, като мене, из сините зари,
или да чуя, смаян, в стона на зефира
звук някой си останал
от дивната му лира
     в дълбоките гори ...

* Из „Поля и гори“

...

♥ Родопското небе

Дванадесет дена гостувах в Лъджане. Тоя срок ще ви се види малко длъшък, като се вземат предвид несгодите на живота там във всяко отношение, както и отсъствието на общество. Дядо Даскал и моят хранител, Героолу, се оплакваха, че тая година ще бъде съвсем ялова за тях. Бедяха най-много изложението в Пловдив, което щеше да се отвори на 2 август, че то ще им вземе това лято обикновените гости от Пазарджик и Пещера, които пестят свободното си време и парите си за там. Не всеки може да си допустне разкоша на две разходки в едно лято! Аз бях вече изгледал чепинската природа и бях посетил всички места, които заслужаваха да се посетят. Когато се наскитах по върховете, аз отивах в ливадите на Луковица, и там, до нейните вълни, под сянката на върбите, четях последните руски журнали – аз се бях досетил да взема със себе си няколко от тях. – Любимото място за прочит ми беше още една висока моравка, на източния край на селото, засеняна от голяма върба и прохлаждена от гръмливата воденична вада, която чрез един бочен улей храни и една дръста. Зад тях е бичкиджийницата на дяда Даскал със своето ухораздирателно търкане. Концертът на всичките тия шумове: на вадата на улеите, на воденичните камъни, на бичкиджийския трион е заглушитален, но и той си имаше една своя мелодия – далеко по-приятна от глъча в Героолувата кръчма, над която бе стаята ми.

Вечер, като притреперваше слънцето над Арапчал, през мрежата на върбовите клони отсреща ми, аз напущах това място и влазях в съседната четвъртита ливада, отвсякъде заградена с жива стена от върби. Там се разхождах около половин час в пълна самотия и тишина, догдето съвсем не отлиташе от източните планини последният багренозлатист блясък на слънцето. Тогава завяваше зефирът, смесен с дъха на косеното сено, и от околните лъки идеха гласовете на косачите, които се прибираха със сгънати коси на рамо. Звънците на стада, някъде зад шумака, задрънкват и полека-лека замират; някоя песен на закъснели косачки иде през листата... Сякаш, че присъствуваш в някоя пасторала на Теокрита и Мосхуса. Въз цялата природа падаше мека синкава сянка, гъстите клонаци ставаха по-сплъстени и по-непрозирни, а песните на птиците постепенно замлъкваха и вълшебен мир зацаруваше в небето.

Небето! Аз почти нищо не говорих до сега за родопското небе – фонът на всичките тия прелестни, или грандиозни картини на тукашната природа. Не сторих това, защото трябваше много да говоря и нищо да не кажа. Нашият език е беден с живописни средства! Аз нямам думи, нито символи, за да дам понятие, макар и най-далечно, за играта на багрите на това разкошно поетично небе на Родопите, за безконечните бляскави и феерически ефекти от светлината в неговия лазур, облаци, утренни и вечерни; гдето нежните полусенки и тонове на цветовете и най-ярките отбляски на пламъка и на среброто се съчетават хармонически в ежеминутно меняющи се картини. Това чудно божие небе, навсякъде прекрасно, това е живописно до омайност, благодарение на гористите планини – богати хранилища на пàри – от които си приготвя багрите за декорацията на свода от тоя величайши Рафаело – Слънцето.

1892 г.

Избрано от: „В недрата на Родопите“, Иван Вазов, изд. „Български писател“, 1949 г.
Снимка: Иван Вазов (1850 -1921), Институт за литература, dictionarylit-bg.eu