Мисленето е форма на скопяване ~ Умберто ЕКО за вечния фашизъм

„От приписаното на Гьобелс заявяване („Щом чуя да се говори за култура, вадя пистолета“) до честата употреба на израза „интелектуални свини“, „дървени философи“, „радикални сноби“, „Университетите са бърлога за комунисти“, подозрението към интелектуалците винаги е било симптом на вечния фашизъм.“

Вечният фашизъм
(фрагмент)

Терминът „фашизъм“ подхожда на всичко, защото е възможно от един фашистки режим да се отстранят един или повече аспекти и той все така може да бъде разпознат като фашистки. Премахнете империализма от фашизма и ще имате Франко или Салазар; премахнете колониализма и ще имате балкански фашизъм. Добавете към италианския фашизъм радикален антикапитализъм (който никога не очарова Мусолини) и ще имате Езра Паунд. Добавете към култа към келтската митология мистицизма на Граала (напълно чужд на официалния фашизъм) и ще имате един от най-уважаваните фашистки гуру Юлий Евола. Въпреки това объркване считам, че е възможно да се посочи списък с типични характеристики на онова, което бих искал да нарека „Ур-фашизъм“ или „вечния фашизъм“. Такива характеристики не могат да бъдат включени в система; много от тях взаимно си противоречат и са типични за други форми на деспотизъм или фанатизъм. Но достатъчно е една от тях да присъства, за да пресече фашистката мъглявина.

1. Първата характеристика на един Ур-фашизъм е култът към традицията. Традиционализмът е по-стар от фашизма. Той не само бил типичен за католическата контрареволюционна мисъл след Френската революция, а се родил в късната елинистична ера като реакция срещу класическия гръцки рационализъм. Народите от разни райони на Средиземноморския басейн (всички снизходително приети от Римския Пантеон) започнали да бленуват за откровение, получено в зората на човешката история. Това откровение задълго било скрито под булото на вече забравени езици. То било поверено на египетските йероглифи, на келтските руни, на все още непознатите свещени текстове от азиатските райони.

Тази нова култура трябвало да бъде синкретична. „Синкретизмът“ не е само, както сочат речниците, комбинацията на различни форми на вярвания или практики. Подобна комбинация трябва да толерира противоречията. Всички оригинални послания съдържат кълн мъдрост и когато изглежда, че казват различни или несъвместими неща, то е само защото всички алегорично намекват за някаква първична истина. Вследствие не може да има напредък на знанието. Истината вече е била оповестена веднъж завинаги и ние можем само да продължим да интерпретираме неясното й послание. Достатъчно е да се разгледа членската маса на всяко фашистко движение, за да се открият основните мислители традиционалисти. Нацистката гноза се подхранва от традиционалистични, синкретични, окултни елементи. Най-важният теоретичен източник на новата италианска десница – Юлий Евола – обърква Граала с Протоколите на Мъдреците от Сион, алхимията със Свещената римска империя. Самият факт, че за да покаже своята умствена отвореност, част от италианската десница наскоро разшири членската си маса, поставяйки заедно Де Местр, Генон и Грамши, е блестящо доказателство за синкретизъм.

Ако сте любопитни, по рафтовете с надпис „New Age“ в американските книжарници ще намерите даже Свети Августин, който не е бил фашист, доколкото знам. Но самото поставяне на Свети Августин и Стоунхендж заедно, това вече е симптом на Ур-фашизъм.

2. Традиционализмът включва отказа от модерността. Както фашистите, така и нацистите обожавали технологията, докато мислителите традиционалисти обикновено отказвали технологията като отрицание на традиционните духовни ценности. Въпреки това, макар че фашизмът се гордеел със своите индустриални успехи, неговата възхвала на модерността била само повърхностният аспект на базирана върху „кръвта“ и „земята“ (Blut and Boden) идеология. Отказът от модерния свят бил прикрит като осъждане на капиталистическия начин на живот, но засягал основно отхвърлянето на духа на 1789 г. (или очевидно на 1776 г.). Просвещението, векът на Разума се разглеждали като начало на модерната поквара. В този смисъл Ур-фашизмът може да бъде дефиниран като „ирационализъм“.

3. Ирационализмът зависи също от култа към действието заради самото действие. Действието е красиво само по себе си и следователно трябва да бъде осъществено преди и без какъвто и да е размисъл. Мисленето е форма на скопяване. Затова културата е подозрителна, доколкото се идентифицира с критичното отношение. От приписаното на Гьобелс заявяване („Щом чуя да се говори за култура, вадя пистолета“) до честата употреба на израза „интелектуални свини“, „дървени философи“, „радикални сноби“, „Университетите са бърлога за комунисти“ подозрението към интелектуалците винаги е било симптом на Ур-фашизма. Официалните фашистки интелектуалци били заети основно с обвинения към модерната култура и либералната интелигенция затова, че изоставили традиционните ценности.

4. Никоя форма на синкретизъм не може да приеме критиката. Критичният дух извършва разграничения, а разграничаването е знак за модерност. В модерната култура научната общност разбира разногласието като инструмент за напредък на познанията. За Ур-фашизма разногласието е предателство.

5. Разногласието е освен това знак за разност. Ур-фашизмът расте и търси съгласие, експлоатирайки естествения страх от различието. Първият призив на едно фашистко или преждевременно фашистко движение е срещу натрапниците. Ур-фашизмът е следователно расистки по дефиниция.

6. Ур-фашизмът блика от индивидуалната или социалната фрустрация, което обяснява защо една от типичните характеристики на историческите фашизми бил призивът към фрустрираните средни класи, неудовлетворени от няколко икономически кризи или политически унижения, уплашени от натиска на нисшестоящите социални групи. В наше време, когато старите „пролетарии“ стават дребна буржоазия (и лумпените се самоизключват от политическата сцена), фашизмът ще намери аудиторията си в това ново мнозинство.

7. Ур-фашизмът казва на лишените от всякаква социална идентичност, че тяхната единствена привилегия е най-общата от всички – да бъдат родени в една и съща страна. Такъв е произходът на „национализма“. При това единствените, които могат да предоставят идентичност на нацията, са враговете. Така в корена на Ур-фашистката психология е натрапливостта към заговора, по възможност международен. Последователите трябва да се чувстват обсадени. Най-лесният начин да се накара един заговор да изплува е позоваването на ксенофобията. Но заговорът трябва да дойде и отвътре: обикновено евреите са най-добрата цел, доколкото представляват предимството да бъдат същевременно вътре и вън. Последният пример за натрапливостта към заговора в Америка е представен от книгата на Пат Робъртсън The New World Order.

8. Последователите трябва да се чувстват унизени от показното богатство и силата на враговете. Когато бях дете ми преподаваха, че англичаните са „народът с петте яденета“: ядяха винаги по-често от бедните, но трезвени италианци. Евреите са богати и си помагат един на друг благодарение на тайна мрежа за взаимопомощ. Последователите трябва въпреки това да бъдат убедени, че могат да сразят врага. Така, благодарение на непрекъснато изместване на реторичния регистър, враговете са същевременно твърде силни и твърде слаби. Фашистите са осъдени да загубят войните си, защото са структурно неспособни да преценят обективно силата на врага.

9. За Ур-фашизма няма борба за живот, а по-скоро „живот за борба“. Тогава пацифизмът е сблъсък с врага; пацифизмът е лош, защото животът е постоянна война. Това все пак носи със себе си комплекса на Армагедон: в момента, когато враговете трябва и могат да бъдат сразени, ще трябва да има крайна битка, вследствие на която движението ще получи контрол над света. Подобно крайно решение включва следващо мирно време, Златен век, който противоречи на принципа на постоянната война. Нито един фашистки лидер не е успял някога да разреши това противоречие.

10. Елитаризмът е типичен аспект на всяка реакционна идеология, доколкото е основно аристократичен. В хода на историята всички аристократични и милитаристични елитаризми са включвали презрението към слабите. Ур-фашизмът не може да мине без проповядване на „народен елитаризъм“. Всеки гражданин принадлежи към най-добрия народ на света, членовете на партията са най-добрите граждани, всеки гражданин може (или би трябвало) да стане член на партията. Но не може да има патриции без плебеи. Лидерът, който добре знае, че властта му не е била възложена, а завоювана със сила, знае също, че силата му се базира върху слабостта на масите, тъй слаби, че да се нуждаят и да заслужават „владетел“. От момента, когато групата е организирана военно-йерархично (според военен модел), всеки подчинен лидер презира подчинените си. Всичко това усилва чувството за масов елитаризъм.

11. В тази перспектива всеки е възпитан да стане герой. Във всяка митология „героят“ е изключително същество, но в Ур-фашистката идеология героизмът е норма. Този култ към героизма е тясно свързан с култа към смъртта: неслучайно девизът на фалангистите бил: „Viva la muerte!“. На нормалните хора се казва, че смъртта е неприятна, но е нужно да се посрещне с достойнство; на вярващите се казва, че е болезнен начин да се постигне свръхестествено щастие. Ур-фашисткият герой обаче се стреми към смъртта, предизвестена като най-доброто възнаграждение за героичен живот. Ур-фашисткият герой е нетърпелив да умре. Следва да се отбележи, че в неговото нетърпение по-често му се удава да кара другите да умират.

12. От момента, когато и постоянната война, и героизмът са трудни за играене игри, Ур-фашизмът прехвърля собствената си воля за власт върху сексуалните въпроси. Това е произходът на монизма (който включва презрение към жените и нетолерантно осъждане на неконформистките сексуални навици от целомъдрието до хомосексуалността). От момента, когато дори сексът е трудна за играене игра, Ур-фашисткият герой играе с оръжията, които са неговият фалически ерзац: неговите игри на война се дължат на постоянна завист към пениса.

13. Ур-фашизмът се базира върху „качествен популизъм“. При една демокрация гражданите се радват на индивидуални права, но гражданската съвкупност се е сдобила с политическо влияние само от количествена гледна точка (следват се решенията на мнозинството). За Ур-фашизма индивидите като индивиди нямат права, а народът е схващан като качество, монолитна цялост, която изразява „общата воля“. От момента, когато никакво количество човешки същества не може да притежава обща воля, лидерът претендира, че е техен изразител. Загубвайки властта си да възлагат, гражданите не действат, а са повикани само Pars pro toto да играят ролята на народа. Така народът е само театрална функция. Като добър пример за качествен популизъм вече не се нуждаем от Пиаца Венеция или стадиона в Нюрнберг. В бъдещето ни се очертава качествен телевизионен или Интернет популизъм, в който емоционалният отговор на избрана група граждани може да бъде представен или приет като „гласа на народа“. Поради качествения му популизъм Ур-фашизмът трябва да се противопостави на „гнилите“ парламентарни управления. Една от първите произнесени от Мусолини в италианския парламент фрази била: „Бих могъл да преобразувам тази глуха и сива аула в бивак за моите кохорти.“ Фактически той незабавно намерил по-добър подслон за кохортите си, но малко след това ликвидирал парламента. Всеки път, когато един политик хвърля съмнение върху легитимността на парламента, защото вече не представя „гласа на народа“, можем да подушим Ур-фашистка миризма.

14. Ур-фашизмът говори „новговора“. „Новговорът“ е измислен от Оруел в 1984 като официалния език на Ангсоца, Английския социализъм, но Ур-фашистки елементи са общи за различни форми на диктатура. Всички доктринални нацистки или фашистки текстове се базират върху бедна лексика и елементарен синтаксис, с цел да ограничат инструментите за сложно и критично разсъждение. Но трябва да бъдем готови да идентифицираме други форми на новговор, дори когато приемат невинната форма на популярно токшоу.

След като посочих възможните архетипи на Ур-фашизма, позволено ми е да завърша. На 27 юли 1943 г. сутринта ми бе казано, че според прочетените по радиото информации фашизмът беше паднал и Мусолини беше арестуван. Майка ми ме изпрати да купя вестник. Отидох до най-близката будка и видях, че имаше вестници, но имената бяха различни. Освен това след бърз поглед на заглавията си дадох сметка, че всеки вестник казваше различни неща. Купих един наслуки и прочетох отпечатаното на първа страница съобщение, подписано от пет или шест политически партии – Християндемократическата партия, Комунистическата партия, Социалистическата партия, Партията на действието, Либералната партия. До този момент бях вярвал, че във всяка страна има само една партия и че в Италия има само Националфашистка партия. Откривах, че в моята страна можеше да има едновременно различни партии. И не само: тъй като бях будно момче, веднага си дадох сметка, че беше невъзможно толкова партии да изникнат за ден. Така разбрах, че вече са съществували като нелегални организации.

Съобщението отбелязваше края на диктатурата и завръщането на свободата: свобода на словото, на печата, на политическото сдружаване. За първи път в живота си четях  Бога ми  думите „свобода“, „диктатура“. По силата на тези нови думи бях се преродил като западен свободен човек.

Трябва да внимаваме смисълът на тези думи все още да не се забравя. Ур-фашизмът все още е около нас, понякога в цивилни дрехи. За нас би било така удобно всеки да се представя на сцената на живота и да казва: „Искам отново да отворя Освиенцим, искам черноризците отново тържествено да маршируват по италианските площади.“ Уви, животът не е тъй лесен. Ур-фашизмът все още може да се завърне в по-невинно облекло. Наш дълг е да го разобличим и да посочим с пръст всяка от новите му форми – всеки ден, във всички части на света. Ще дам отново думата на Рузвелт: „Осмелявам се да кажа, че ако американската демокрация престане да прогресира като жива сила, търсеща ден и нощ как да подобри с мирни средства условията на гражданите ни, в нашата страна ще нарасте силата на фашизма“ (4 ноември 1938 г.). Свобода и освобождение са задача, която никога не свършва. Нека нашият девиз бъде: „Не забравяйте.“

От: „Пет морални есета“, Умберто Еко, изд. Издателство „ЛИК“, 1999 г.
Снимка: imdb.com

5666 Преглеждания