„Перфектният образ ни казва какви трябва да бъдем, за да се признаем за добри, за да приемем себе си. Това е най-голямата лъжа, в която вярваме, защото ние никога няма да станем съвършени.”
В ума си създаваме тази част от нас, която винаги съди. Съдията съди всичко, което правим, всичко което не правим, всичко, което чувстваме или не чувстваме. Ние съдим себе си през цялото време, а също и другите на базата на нашите вярвания и чувството ни за справедливост. Разбира се, ние осъждаме себе си и е необходимо да бъдем наказани. Другата част от нас, която получава присъдата и е необходимо да бъде наказана е жертвата. Част от нас казва: „Горкият аз. Не съм достатъчно добър, не съм достатъчно силен, не съм достатъчно интелигентен. Защо да опитвам?”
Когато сте малки деца, не можете да избирате в какво да вярвате и в какво да не вярвате. Съдията и жертвата се основават на всички тези фалшиви вярвания, които не сте избирали. Когато тази информация е стигнала до ума ти, ти си бил невинен. Вярвал си във всичко. Системата от вярвания ти е вкарана като програма от външния сън. Толтеките наричат тази програма паразит. Човешкото съзнание е болно, защото в него има паразит, който краде жизнената му сила и ограбва радостта му. Паразитът са всички тези вярвания, които ви карат да страдате. Тези вярвания са толкова силни, че години по-късно, когато се сдобиете с нови представи и идеи и се опитате да вземете собствени решения, откривате, че тези вярвания все още контролират живота ви.
Паразитът се разпространява като болест от нашите деди към нашите родители, към нас и след това ние я предаваме на децата си. Ние вкарваме всички тези програми в нашите деца по начина, по който дресираме кучетата. Хората са опитомени животни и това опитомяване ни вкарва в съня за ада, където живеем в страх. Храната за паразита са емоциите, идващи от страха. Преди да се сдобием с паразита, ние се наслаждаваме на живота, играем, щастливи сме като малки деца. Но след като целият този боклук е вкаран в ума ни, ние повече не сме щастливи. Научаваме се да бъдем „правите” и да обвиняваме всеки друг, че не е прав. Необходимостта да бъдем прави е резултат от опита ни да защитим образа, който се опитваме да проектираме навън. Ние трябва да наложим нашия начин на мислене, не само на другите хора, но дори и на самите себе си.
Ако се опитваме да осъзнаваме нещата, лесно можем да проумеем защо взаимоотношенията не вървят – с родителите, с децата, с приятелите, с партньора ни и дори със самите себе си. Защо взаимоотношението със себе си не е успешно? Защото сме наранени и сме изпълнени с цялата тази отрова, с която едва се справяме. Изпълнени сме с отрова, защото израстваме с един перфектен образ, който не е истински, който не съществува и това не е честно според нашия ум.
Виждали сме как създаваме този перфектен образ, за да угодим на другите, въпреки че те сътворяват своя собствен сън без това да има нещо общо с нас. Опитваме се да угодим на мама и татко, опитваме се да угодим на учителите си, правителството, религията и Господ. Истината е, че от тяхна гледна точка ние никога не можем да бъдем съвършени. Перфектният образ ни казва какви трябва да бъдем, за да се признаем за добри, за да приемем себе си. Но познайте какво? Това е най-голямата лъжа, в която вярваме, защото ние никога няма да станем съвършени. И няма начин да простим на себе си затова, че не сме перфектни.
Този перфектен образ се променя в зависимост от начина, по който мислим. Научаваме се да отричаме и да отхвърляме себе си. Никога не сме достатъчно добри, или достатъчно прави, или достатъчно чисти, или достатъчно здрави според всичките вярвания, които имаме. Винаги има нещо, което съдията не може да приеме или да прости. Ето защо отхвърляме нашата човешка природа. Ето защо никога не заслужаваме да бъдем щастливи. Ето защо търсим някой, който да злоупотребява с нас, който ще ни наказва. Ние притежаваме много високо ниво на злоупотреба със самите себе си поради този перфектен образ.
Когато отхвърляме и съдим себе си, определяме се за виновни и се наказваме толкова много, изглежда сякаш няма любов. Изглежда, че има само наказания, само страдания и присъди. Адът има много различни нива. Някои хора са дълбоко в ада, други току що са навлезли, но все пак са в него. Има взаимоотношения с много злоупотреби и взаимоотношения почти без злоупотреби.
Вие вече не сте деца и ако имате отношения, в които се злоупотребява, то е защото вие приемате тази злоупотреба, защото вярвате, че я заслужавате. Имате граница за количеството злоупотреба, което можете да приемете от другите, но никой в света не злоупотребява с вас повече отколкото вие самите правите това. Границата на вашата злоупотреба със самите себе си е границата, до която вие ще толерирате другите хора. Ако някой злоупотребява с вас повече отколкото вие злоупотребявате със себе си, вие се махате, бягате. Но ако някой злоупотребява малко под вашата граница, може би ще останете по-дълго. Вие все още заслужавате тази злоупотреба.
Обикновено в нормалните взаимоотношения в ада става въпрос за плащане за несправедливост, става въпрос за разчистване на сметките. Аз злоупотребявам с теб по начина, по който ти имаш нужда, ти злоупотребяваш с мен по начина, по който аз имам нужда. Налице е добро равновесие и то работи. Разбира се, енергията привлича същия вид енергия, същата вибрация. Ако някой дойде при теб и ти каже: „Толкова злоупотребяват с мен”, а ти попиташ: „Добре, защо тогава стоиш там?”, той няма дори да знае защо. Истината е, че той се нуждае от тази злоупотреба, защото това е начинът, по който той наказва себе си.
Животът ви носи точно това, от което се нуждаете. Има съвършена справедливост в ада.
От: „Овладяването на любовта. Книга за мъдростта”, Дон Мигел Руис
Снимка: miguelruiz.com