(Иван Методиев, © личен архив на Мая Герасимова)

Поетът за поета

Думи на Марин БОДАКОВ (1971 ~ 2021)

„Скърбя за космогониите на Иван Методиев. Скърбя за спонтанния минимализъм на неговите ненаписани стихотворения. Скърбя за покъртителната им трагика. Каква аристократична яснота излъчваше всеки негов жест, колко достойно беше отчаянието му, каква тревожна красота гравитираше около поетическите му структури... Иван беше истински мечтател, недопустим. Отговорността му пред човешкото същество, щедростта на визиите му за вселената, лаконизмът му опияняваха. Неговият изток градеше изящни конструкции, неговият запад ги разграждаше с карнавална скверност. И с болка; за да не ги разрушат другите...

Ние, които сме имали шанса да чуем и четем в ръкопис последните му творби - бяхме поразени: Иван Методиев описа зверската българска бедност така съчувствено, така горестно, в изключителна по качеството си литература. Вече „дете“, сираче и скитниче, Иван си играеше със смъртта... и ужасът рукваше от очите. Прощавай, прощавай, Иване!“

***

Измерения

Сред стаята с размери три на три,
размери на света и на душите,
дух божи лъкатуши сред мухите
и паяжина в ъгъла искри.

Ръжда покрива влажния таван,
над който може би започва раят,
хлебарки нейде в ниското блуждаят
по пътя, от трохите очертан.

Далеч от всяка земна суета,
едно дете на пода си играе.
Навярно притча някаква това е,
а може би е просто бедността.

И носи се дух божи, извисен
над вечните надежди и измами,

и не с мухи, а с ангели се храни
мъдрецът-паяк, в ъгъла стаен.

А столът, този странен философ,
спокойно в тишината наблюдава
как в плесени и гъби разцъфтява
наоколо вселенската любов.

***

Плач на бедняка

В този свят
    на изкуствени ценности,
    на изкуствени личности
    и продажни съдби,

    какво по-важно от това,
    да опазиш бедността си?

В този свят,
    в който дори бедността се продава,
    какво по-важно от това,
    да изгубиш всичко?

    Нищото ви завещавам,
    от него започнете.

***

Били ли сме

Били ли сме, или не сме били?
Какво от нас на този свят остава?
Мъглива утрин - тъмен дъжд вали
над теб и мен, над тази пръст корава...

О, само самота след нас остава -
първичната човешка самота,
която дава образ на света
и хаоса с надежди населява!

Обичай ме, любима! Днес! И тук!
Вселената чрез тебе ме обича!
Със всеки трепет плах, със всеки звук
все повече мъглата се сгъстява...
Денят помръква! Въздухът изтича!
Прахът ни този свят овеществява!

***

Бордеите на Европа

Бордеи на Европа, във всички вас живях,
аз ваш поет съм, няма народности душата...
Бедняците еднакво сънуват по земята.
Аз в грозното проникнах - красивото видях.

Прозореца, от който прокапва светлина,
трохите зад стъклото и гълъба-светия,
и цялата събрана световна мръсотия
пред кофата, парцала и малката жена,

о, грозен свят, сред който аз бродя запленен,
във теб са началата на моята естетика,
с хлебарките - изящни японски статуетки
и духовете водни в пробития леген...

Невидим плъх въздиша под хлътналия под
и паяци си шепнат по ъглите студени...
Милиони майки вият в бедняшките вселени...
Божествен е грехът им - те дали са живот.

А някъде високо, в мечтите ми почти,
една оса безгрижни сонети съчинява...
Европо горделива, праха ти тя възпява...
Прахът, като звездите, в бордеите блести.

Живот, за глътка радост сред тебе сме дошли.
О, ти човешка радост - сираче на тъгата...
Аз в ада срещнах рая... Какво е красотата -
идеята за слънце в безкрайните мъгли.

***

Майчин език

Плаче мама, че ето, дете ще си има.
Пък баща ми... Баща ми...
Паяк в комина.

По езика на мама сега си личи
каква рана ще ражда,
а мама мълчи -

че от мъничка мама остана сираче.
И прехапе ли мама език,
значи плаче
.

Аз пък сладичко, сладичко под езика й плувам -
ей сегинка се раждам,
само татко да досънувам...

Изкрещи бе, сестрице! - акушерката стене.
Изкрещи бе, сестрице! Изкрещи бе, сестрице!
У, сестрице, сестрице... У, кучешко време...

А мама, а мама, пак прехапва езика,
че и бог дори няма
право да знае

какво е сираче от скръб да извика
и бебенце българско
смърт как бозае...

По мълчанието мамино аз изпълзях,
сам си прегризах
пъпната връв.

И надуших я мама през локвите кръв,
и веднага си я познах,
и сватба й обещах...

И склонихме главици сирак до сирака,
и мама така се засмя,
че проплака.

***

Вселена

Самотният самотен е роден.
Самотният е в същност най-самотен
в мига, когато бъде споделен.

О, ти човешка дива самота,
наречена от някого вселена...

Звезди, частици, бог, треви, листа,
какво сте вие - само плач сиротен
на моята душа неприютена.

***

* Стихове на Иван Методиев (1946 ~ 2003)
Снимка: Иван Методиев, © личен архив на Мая Герасимова, ivanmetodiev.com