Писател, философ, библиофил, Умберто Еко подрежда любовта си към книгите (сред които изключително редки и ценни издания) във внушителна библиотека, следвайки своя логика и вдъхновение. За тях той споделя в „Това не е краят на книгите“ (Изд. Ентусиаст“).

Притежавам книги, които за мен имат стойност не толкова заради съдържанието им или защото са рядко издание, а заради следите по тях, оставени от някой непознат. Например, като е подчертавал текста понякога с различни цветове или като си е писал бележки по полетата… Имам един стар учебник по медицина на Парацелз, който прилича на дантела. Редом с печатния текст са бележките на читателя й, които наподобяват бродерии. Е, да, винаги си казвам, че не трябва да се подчертават пасажи или да се пише по полетата на стара и ценна книга. Но в същото време си давам сметка какво би представлявал екземпляр от някоя стара книга с бележки, направени от ръката на Джеймс Джойс например… И предубежденията ми начаса се изпаряват.

Собственик съм на първопечатното издание на „Malleus Maleficarum“ - грамаден и злокобен учебник за инквизитори и ловци на вещици, подвързан от някой си Мойз Корню, с други думи, някакъв евреин, който е работел само за цистерцианските библиотеки. Той подписвал всяка подвързана от него книга (нещо изключително рядко за онази епоха, става въпрос за края на XV век) с изображение на Мойсей с рога. За него може да се напише цяла история.

Да се върнем сега на древните книги. Обясняваме, че печатните книги са се разпространявали предимно в образованите кръгове на обществото. Но те са се разпространявали много по-широко, отколкото ръкописите, т.е. кодексите, които са ги предшествали. Така че изобретяването на печатната преса безспорно е една истинска демократична революция. Никой не би разбрал протестантската реформа и разпространяването на Библията без помощта на книгопечатането. През XVI век на венецианския печатар Алдо Мануцио му хрумва дори да направи книга джобен формат, която се пренася много по-лесно. Доколкото знам, и досега не е измислена друга, по-подходяща форма за пренасяне на информация. Дори компютърът с всичките му „гигабайтове“ не е по-подходящ, защото най-напред трябва да се включи към електрическата мрежа. Не е като книгата. Пак ще повторя. Книгата е като колелото. Щом веднъж сме го измислили, не можем да надскочим изобретението.

Идеята да се колекционират книги е доста стара. С книгите не се случи това, което се случи с филмите. Култът към писаната страница, а по-късно и към книгата, е стар колкото писмеността. Още римляните са искали да притежават свитъци и да ги колекционират. Да, наистина, изгубили сме книги, но по други причини. Някои са изчезнали поради религиозната цензура, други поради навика на библиотеките да се палят „при първи удобен случай“, също като катедралите, защото и едните, и другите били изградени предимно от дърво. Катедрала или библиотека в пламъци през Средновековието било също толкова банално събитие, колкото днес е филм за войната в Тихия океан, който показва падащ самолет. Пожарът и изгарянето на библиотеката в „Името на розата“ не са необичайни събития за онази епоха. Само че причините, поради които векове наред книгите изгарят, са принудили хората да ги сложат на сигурно място. И именно това е създало монашеството. А може би и честите набези на варварите в Рим и обичаят им да опожаряват града на тръгване, е накарало римляните да защитят някъде книгите си. А какво по-сигурно място от някой манастир? Постепенно започнали да прибират най-ценните книги на места извън обсега на многообразните заплахи за паметта… Разбира се, същевременно са правели и подбор, за да спасят определени книги, а не всички. С една дума — започнали са един вид „филтриране“.

Фрагменти от: „Това не е краят на книгите“ Умберто Еко, Жан-Клод Кариер, Жан-Филип дьо Тонак, Изд. Ентусиаст
Снимка: imdb.com