„Теб, силния, обичах, макар че все още нося белезите от железните ти нокти; обичах и теб, слабия, макар че пресуши вярата ми и похаби търпението ми.“
A 1923 sketch by Gibran for his book Jesus the Son of Man (published 1928)
♥ Последно бдение
В късна доба, когато първото дихание на зората облъхна ветровете, Предтечата, който наричаше себе си ехо на още нечут от никого глас, излезе от своята стая и се качи навръх покрива на къщата си. Дълго стоя там, загледан в спящия град. Сетне вдигна глава и, сякаш бодърстващите души на всички унесени в сън люде се бяха насъбрали около него, отвори уста и изрече:
– Приятели и съседи, а също вие, които всекидневно минавате покрай вратата ми, желал бих да ви говоря, докато спите, и в долината на сънищата бих искал да крача гол и без задръжки – защото твърде безгрижни сте в будните си часове и глухи са ушите ви, обременени от звуци.
Обичах ви дълго и премного.
Обичам всеки от вас, като да е всички, и всички ви, като да сте един. През пролетта на сърцето си пях във вашите градини, а през лятото на сърцето си бдях над вашите хармани.
Да, обичах ви всички, великани и джуджета, прокажени и помазани, онзи, който пипнешком търси пътя си в мрака, и онзи, който цял живот танцува навръх планините.
Теб, силния, обичах, макар че все още нося белезите от железните ти нокти; обичах и теб, слабия, макар че пресуши вярата ми и похаби търпението ми.
Теб, богатия, обичах, макар че горчив бе твоят мед в устата ми; обичах и теб, бедния, макар че ти се срамуваше от празните ми ръце.
Теб, поете с лютня и слепи пръсти, обичах за своя угода; обичах и теб, учения, който неуморно изравяше изгнили плащеници из глинестата почва на бедняшки гробища.
Теб, свещенико, обичах, понеже седеше сред тишината на изминалия ден и търсеше отговори на въпросите за моята съдба през утрешния; обичах и нас, поклонници на божества, които бяха образи само на собствените ви желания.
Теб, жената, вечно жадна с винаги пълна чаша до себе си, обичах с разбиране; обичах и теб, жената с безсънни нощи, обичах те с жалост.
Теб, бъбривецо, обичах с мисълта: „Животът има какво да каже”; обичах и теб, безгласния, шепнейки си: „Нима той не изрича мълком думите, които тъй жадувам да чуя?”
И теб, съднико и порицателю, обичах, дори когато виждайки ме разпнат, ти говореше: „Кръвта му изтича плавно и е красив рисунъкът й върху бялата му кожа.”
Да, обичах ви всички, стари и млади, трептящи тръстики и яки дъбове.
Но уви, тъкмо моето преизобилие от чувства ви отвърна от мен. Искахте да пиете любовта от чаша, а не от бушуваща река. Чувахте шепота на любовта, но когато тя крещеше, си запушвахте ушите.
И загдето ви обичах до един, вие рекохте: „Твърде меко и нежно е сърцето му, и смътно е битието му. Това е любов на нищ човек, който дори и на царски пир сбира трохи. Това е любов на малодушен, защото силният обича само силните.”
И загдето ви обичах твърде много, вие рекохте: „Това е просто любов на слепец, който не вижда красотата на едни и грозотата на други. Това е любов на лишен от вкус, които с неспособен да различи виното от оцета. Това е любов на самонадеян натрапник, защото как чужд човек би могъл да ни бъде майка и баща, сестра и брат?”
Така говорехте, но стигнахте и по-далеч. На тържището често ме сочехте с пръст и ме обсипвахте с подигравки: „Ето го човека без възраст, който е извън времето – по пладне той си играе с децата, а по здрач сяда със старейте и се кичи с мъдрост и познание.”
А аз казах:
– Ще ги обичам още повече, винаги все повече. Ще скрия любовта си зад привидна омраза, а топлотата си – под маска от студенина. Ще надяна желязно забрало и ще се явявам пред тях само въоръжен и с броня.
Тогава положих върху раните ви тежка длан и прогърмях в ушите ви като среднощна буря.
И оттук, от покрива, ви провъзгласих за лицемери, фарисеи и измамници, за лъжовни и кухи земни твари.
Късогледите измежду вас проклех като слепи прилепи, а твърде земните уподобих с бездушни къртици.
Сладкодумните заклеймих като змийски езици, мълчаливците – като каменни устни, а простосърдечните и безизкусните – като мъртъвци, които не се уморяват от смъртта.
Търсачите на познание за света охулих като престъпници, осквернили светия дух, а търсачите на чиста духовност изобличих като ловци на сенки, що хвърлят мрежите си в мътна вода, но не улавят нищо освен собствените си образи.
Тъй ви заклеймих, докато сърцето ми се обливаше в кръв и ви зовеше с нежни имена.
Говореше любовта, която се самобичуваше. В прахта се валяше наполовина погубената гордост. Вилнееше навръх покрива гладът ми за вашата любов, а моята любов бе коленичила в тишината и ви молеше за прошка.
И стана чудо!
Очите ви отвори не друго, а моята престореност, и сърцата ви пробуди не друго, а привидната ми омраза.
И сега ме обичате. Обичате мечовете, които ви посякоха, и стрелите, които пронизаха гърдите ви. Защото да ви нараняват, ви утешава, а вашата собствена кръв ви опиянява.
Подобно на нощни пеперуди, търсещи унищожение в пламъка, вие всеки ден се сбирате в моята градина. Вдигате лица и ме гледате с прехласнати очи, за да изплачете всекидневната си мъка. И шепнешком си казвате един другиму: „Той вижда чрез Божията светлина. Говори като древните пророци. Той разбулва душите ни и отключва сърцата ни. Както орелът познава пътищата на лисиците, познава той нашите.”
Право е, познавам пътищата ви, но тъй, както орел познава пътищата на своите орлета. А как само жадувам да разкрия тайната си... Ала в нуждата си от близост с вас се преструвам на отчужден. За да не пресъхне вашата любов, издигам бент пред реката на любовта си.
След тия думи Предтечата покри лицето си с ръце и горчиво заплака. Защото дълбоко в сърцето си знаеше, че любовта, унизена в своята голота, е по-велика от любовта, която търси да възтържествува, скрита зад маска – и се засрами.
Ала внезапно вдигна глава, сякаш пробуден, простря ръце и рече:
– Нощта свърши и ние, нейните рожби, ще умрем, щом зората облее хълмовете. И от нашата пепел ще покълне по-силна любов. Тя ще се смее, огряна от слънцето, и ще бъде безсмъртна.
Из: Предтечата, Халил Джубран, изд. ФАМА, София, 2003
*A 1923 sketch by Gibran for his book Jesus the Son of Man (published 1928)
*Portrait of Kahlil Gibran, 1914, Rose Cecil O'Neill, Smithsonian American Art Museum
