„Нека не забравяме, че сме една от най-старите държави в Европа. И нека не забравяме заветите на нашите възрожденци, които свързваха понятието „род“ най-напред с понятието „език“.“

Из доклада на УС на Съюза на българските писатели за дейността му от 1996 до 1999 г. и призива на Хайтов като негов председател.

Николай Хайтов (1919 ~ 2002)

Да опазим българската културна самобитност

Изминалите шест години бяха години на напрежение, на публични реплики и обвинения, на заклеймявания и квалификации, инсинуации и лъжи дори във вестници и издания, в които работят наши съюзни членове. Задавали ли сте си въпроса защо? Ще кажете, че това е част от общата обществена атмосфера и нрави, част от неизбежната пяна на времето, пък нека да е и заради някои наши грешки и вини.

Каква е нашата вина? Нашата вина е, че ние защитаваме самобитността на нашата литература, която е символ на нашата национална идентичност. А сега понятието национална идентичност не е на мода. Ние защитаваме българската литература във всичките прояви на нейните демократични и родолюбиви традиции, неизменната й връзка със социалната и историческа съдба на българите, защитаваме нравствените добродетели на народа ни, неговото достойнство и история, защитаваме чистотата на българския език, като се мъчим, по израза на Вазов, да го „избришем от калта“. Ние не зачеркваме цели десетилетия от литературата ни, а гледаме на нейната история като на непрекъснат процес, не делим писателите на „ваши“ и „наши“, мъчим се да се противопоставим на новата още по-грозна и дива политизация при оценката на книжовното наследство. Ние сме против т.нар. „разстрелване на иконите“ на българската художествена словесност, защото няма такъв народ по света, който, по съображения, да се отказва от най-видните си синове, от най-видните си писатели или от някои техни произведения. Ние сме против зачертаването на имена и творби. А такова зачертаване има. Вижте някои антологии от най-новото време, вижте учебниците по история и по литература, вижте ни читанките и христоматиите и т.н. Ето това са нашите „вини“. И още: ние не се продадохме, не протегнахме ръка, не се помолихме, пък и не получихме по друга инициатива нито една стотинка, повтарям, нито една стотинка, нито от фондации, с българско или небългарско име, нито от партия, нито от каквато и да е организация.

Всичко това някои не могат да ни простят. Ние запазихме достойнството на Съюза на българските писатели. В България може да има много или поне няколко писателски съюза. Но българската литература е една. Ако утре, дай боже, български автор получи Нобелова награда, чия награда ще бъде тя – на Сдружението или на Съюза на българските писатели? Не! Тя ще бъде на българската литература. По всичко това може много да се говори. Но най-общо вие разбирате за какво става дума. Ще си позволя да препоръчам на бъдещото съюзно ръководство, което днес ще изберем, да не изневерява на тези принципи, защото всички ние като български писатели трябва да осъзнаваме и нашата отговорност, а ако щете, нашата мисия. Ние трябва да се противопоставяме на всички, които вървят към заличаване на нашата културна самобитност, защото това е посегателство към суверенитета на държавата ни, към заличаване на нейната самоличност, към разтварянето на българската култура като бучка захар в някаква глобална теория за съвременната световна култура. Националните култури в този свят на комуникациите общуват помежду си, но това общуване не може да бъде за сметка на националната специфика. Защото тъкмо с националната си неповторимост и особености сме интересни и за други народи, за други цивилизации. Нека не забравяме, че сме една от най-старите държави в Европа. И нека не забравяме заветите на нашите възрожденци, които свързваха понятието „род“ най-напред с понятието „език“. А езикът е единственото писателско „оръжие“.

* Публикувано във в. „Български писател“, 12.Х.1999 г.

Със съкращения от: „Троянските коне в България“, Николай Хайтов, изд. „Христо Ботев“, 2002
Снимка: Николай Хайтов (1919-2002), bg.wikipedia.org