„За човек от нашата професия състоянието, което наричаме изгнание, е преди всичко езиково събитие: изхвърлен от майчиния си език, той се и уединява в него.“
(1940-1996)
Състоянието, което наричаме изгнание
(фрагмент)
Човек се озовава в изгнание по ред причини и при разнообразни обстоятелства. Някои от тях изглеждат по-добри, други по-лоши, но тази разлика е без значение, когато дойде време да се чете некрологът. На лавицата мястото ти ще бъде заето не от теб, а от книгата ти. И докато все още настояват на разграничението между изкуството и живота, ще е по-добре да намерят книгата ти хубава, а живота ти отвратителен, отколкото обратното. Разбира се, има вероятност да не ги е грижа нито за едното, нито за другото.
Животът в изгнание, в чужбина, в чужди води, е в същността си предчувствие за съдбата ти под формата на книга, загубен на лавицата между онези, с които те свързва единствено първата буква от фамилното ти име. Ето те в читалнята на огромна библиотека, все още отворена… На читателя изобщо не му пука как си попаднал там. И за да го накараш да не те затвори между кориците и захвърли на лавицата, трябва да му кажеш – на този твой читател, който си въобразява, че всичко му е ясно, – нещо качествено ново за света му и за него самия. Няма значение, ако подобни внушения ти се струват прекалени – цялата игра става чрез внушение, затова и разстоянието, което изгнанието създава между автора и неговите герои, го кара понякога да прибягва към астрономически и библейски цифри.
Това ме навежда на мисълта, че думата „изгнание“ не е може би най-подходящата, за да се опише състоянието на писателя, принуден (от държавата, от страх, от бедност, от скука) да напусне страната си. „Изгнание“ покрива в най-добрия случай самия момент на заминаването, на прогонването, последвано от нещо твърде удобно и самостоятелно, за да бъде наречено с име, което подсказва недвусмислено понятна мъка. Самият факт на нашето събиране тук сочи, че ако е нужно да си намерим общия знаменател, ще ни е трудно да го назовем. В еднаква степен ли изпитваме отчаяние, дами и господа? Еднакво ли сме откъснати от публиката си? Всички ли живеем в Париж? Не, но онова, което ни свързва, е съдбата ни под формата на книга, един и същ буквализъм и символизъм, разгърнати на масата или на пода на огромната библиотека в различните й краища, за да бъде тъпкана тя или взета в ръка от леко заинтригувания читател или – което би било по-лошо – от добросъвестния библиотекар. Качествено новото, което можем да кажем на читателя, е автономното, наподобяващо космически кораб съзнание, което, убеден съм, спохожда всеки един от нас, но чиито посещения повечето наши страници отказват да признаят.
А отказват от практически съображения или заради изискванията на жанра. Защото, ако си признаем за тях, сме застрашени или от лудост, или от онази хладина, с която свързваме бледоликите туземци. Обратното обаче води – и то бързо – към баналното. Вероятно това ви напомня много типично руския навик да се дават литературни указания; всъщност става дума за реакция на един човек срещу твърде големия брой писатели емигранти – на първо място руснаците, – които предпочитат баналната страна на добродетелите. Това е голямо разхищение, защото друга истина за състоянието, което наричаме изгнание, е, че то придава страхотно ускорение на чисто професионалния полет – или стремеж – към усамотение, към абсолютната перспектива; към положението, когато единственото, което ти остава, си ти и твоят език, без никой и нищо да застава между вас. За една нощ изгнанието отвежда там, където, за да стигнете, ще ви е нужен обикновено цял живот. Нямам нищо против, ако това ви звучи като реклама, защото е крайно време тази идея да се продаде. Защото искрено желая да има повече купувачи. Може би една метафора ще помогне – писателят емигрант е като куче или човек, изстрелян в капсула в космоса (по-скоро като куче, отколкото като човек, защото няма никога да ви приберат обратно). Капсулата е езикът ви. За да доразвием метафората, ще добавим, че пътешественикът открива много бързо, че привличането не е към земята, а нагоре.
За човек от нашата професия състоянието, което наричаме изгнание, е преди всичко езиково събитие: изхвърлен от майчиния си език, той се и уединява в него. От негов меч, тъй да се каже, той се превръща в неговия щит, в капсулата му. Онова, което е започнало като лична, интимна връзка с езика, в изгнание се превръща в съдба – още преди да се превърне в мания или дълг. По определение живият език има склонност – и подтик – към центробежност, стремейки се да покрие максимално пространство и възможно най-много празнота. На това се дължи демографският взрив – както и вашият самостоятелен полет навън, към царството на телескопа или молитвата.
Би могло да се каже, че всички ние работим върху един речник. Защото литературата е речник, инвентар от значения за една или друга човешка съдба, за една или друга преживелица. Тя е речникът на езика, на който животът говори на човека. Неговата задача е да не допуска следващият, новодошлият, да попадне в същия капан или поне да му помогне да разбере, в случай че попадне в този капан, че е жертва на тавтология. Така той няма да е особено впечатлен и затова ще е посвоему по-свободен. Защото да познаваш значението на условията на живота, на онова, което става с теб, е освобождаващо. Струва ми се, че състоянието, което наричаме изгнание, подлежи на по-изчерпателно обяснение; пословично с болката си, то трябва също да се опознае и откъм притъпяващата болката безкрайност, откъм забравата, откъм откъснатостта, безразличието, откъм ужасяващите човешки и нечовешки панорами, за които нямаме друга мярка, освен самите себе си.
И ако не можем да го направим по-безопасно за следващия, то трябва да го направим по-лесно. Единственият начин да го направим по-лесно и по-малко страшно е, като му го покажем във всички измерения – или поне дотолкова, доколкото ние самите сме успели да го измерим. Можем да спорим за отговорностите и верността си (съответно към съвременниците ни, отечествата ни, новите страни, културите и традициите ни и т.н.) ad finitum (до безкрай - (лат.), но тази отговорност или по-скоро възможност да направиш следващия – независимо колко теоретичен е както той, така и евентуалните му нужди – малко по-свободен, не бива да поражда никакво колебание. И ако всичко това звучи малко прекалено възвишено и хуманистично, то аз се извинявам. Разликата не е толкова хуманистична, колкото детерминистична, макар и да е безсмислено да навлизаме чак в такива тънкости. Аз просто искам да кажа, че не е зле при възможност да спрем да бъдем просто бъбриви последствия във великата верига от причини и следствия и да се опитаме да станем причини. Състоянието, което наричаме изгнание, ни предлага точно такава възможност.
Ако не я използваме, ако решим да бъдем последствия и да изживеем изгнанието си по познатия начин, тогава не бива да приписваме всичко на носталгията. Разбира се, с това ще е свързана необходимостта да разкажем за потисничеството, разбира се, положението ни трябва да служи като предупреждение за всеки мислещ човек, който си играе с идеята за идеално общество. В това е нашата ценност за свободния свят, такава е мисията ни.
А може би още по-висша ценност и по-висша мисия е да бъдем несъзнателно олицетворение на обезкуражаващата идея, че освободеният човек не е свободен човек, че освобождението е само средството за постигане на свободата, а не неин синоним. Това подчертава размерите на вредата, която може да бъде нанесена на нашия вид, и ние можем да се гордеем с тази роля. И все пак, ако искаме да изиграем по-голяма роля, ролята на свободния човек, тогава трябва да можем да приемем – или поне да имитираме – начина, по който свободният човек се проваля. Когато свободният човек се проваля, той не обвинява никого, освен себе си.
1995 г.
От: „Състоянието, което наричаме изгнание“, Йосиф Бродски („За скръбта и разума“), изд. „Факел експрес“, 2003 г.
Снимка: Iosif Aleksandrovich Brodsky (1940-1996), ro.wikipedia.org
