Ние бавно отвикваме да бъдем умни ♥ Илия БЕШКОВ

(1901 ~ 1958)

Култ към личността

Ние бавно отвикваме да бъдем умни. Всички се съхраняват! Всеки от страх се е отдръпнал дълбоко в себе си, тайно е утвърдил някаква себестойност и някак си всеки се е отчаяно възлюбил – макар и недостойно.

Да! Ние се привързахме повече към собствената си немощ, както родителите – към недъгавото дете.

Колкото по-необходима е общността, толкова повече отделеността ни поглъща и заглушава като бурен – спасителен, благодатен бурен, а един-другиму даваме само старателно изпразнени погледи и думи, които като топки улавяш, за да ги прехвърляш на другия.

Да, ние сме отделни като камъните, по-безответни от тях и като тях тежко и дълбоко обидени…

(декември 1953)

§

Старостта

От всички възрасти най-ценна и приятна е старостта. Първо – до нея се стига най-трудно, а и не всеки се добира до нея. Ползуваш се с почит и уважение, без да си ги заслужил – немощта и окаяният ти вид са достатъчни. Сам не си задължен към никого с нищо. Движиш се сред свят, който не познаваш и не те познава – така, на две крачки от леглото, ти си винаги в чужбина. Слушаш, без да разбираш, заговаряш с всекиго спокойно и безнаказано. Не ти е нужна нито памет, нито напрегнат слух, нито ясен говор. Можеш да фъфлиш, да плачеш, да се смееш винаги, всекиму и всякъде: по-жив от всички, защото желанията са мъртви.

Смъртта е обезсилена, защото няма какво да ти вземе. А и нищо по-умилително, облекчително и радостно от умрял старец! Надживял годините им, той е баща на баща си и на всичките си деди. Единствената му неприятност е срещата с друг старец.

(28 февруари 1955)

§

Ние – хората

Обичам хората!

От нищо друго не се умилявам, не се отвращавам, не плача и не примирам от страх, както от хората.

Никой не ме убеждава в безсмислието на живота ми, както първият срещнат човек.

Цялата горчивина на своя живот аз превръщам в усмивка – искрена и чиста, с която дарявам първия срещнат човек.

Прониквам през дрехите, през плътта, през костите му и изтръпвам от милост пред това печално тяло, което той храни, почесва и не познава…

(1956)

§

Хора

Ние сме обсипани с цветя. Убили сме им живота, за да свидетелствуват на нашето „безсмъртие“… Шумно насядваме около масите: ядене, вино и думи, думи! Измежду цветята две черни или две сини очи се въртят срещу твоите – с някаква смесица от възторг и нечестиви желания. Устата мляскат шумно. Някои ядат скромно, но именно тия скромни ядат два пъти повече. Насищането е усмирило всички човешки органи, с изключение на някои. Последната тръпка се явява в последния момент, след който сънят обвива това тяло с непозната прегръдка, за да го освободи сутринта.

Излизаме из смътната сянка на съня и още на прага пред живия живот закусваме хубаво.

(1957)

§

Цената на човека

Днес ни заплашват с масово унищожение! Ние не се съмняваме във възможността за смъртта на милиони хора, но истина е, че никой не се плаши и страхува. Всеки по-възрастен от нас е видял хиляди мъртви, избити и изгорени хора, но колкото да е жестока и изумителна гледката, никой от нас не се е разплакал или дълбоко натъжил за тия милиони, както плачем и дълбоко тъжим за един човек.

Числото, от такова голямо значение при друг случай, тук е без значение. Човекът е един и неговата смърт е смърт за всички; както неговото рождение е рождение за всички. Единият човек е равностоен на цялата вселена и по особен начин я надвишава – тъй като не той, а тя е обект на неговата мисъл. Ние трябва да бъдем много мъдри и внимателни, за да извлечем правилно заключение. Стоте человека не струват сто пъти повече от единия. Дори те загубват всякаква цена и смисъл, ако не им дадем цената на единия човек.

(8 октомври 1957)

Из: „Словото“, Илия Бешков, изд. „Георги Бакалов“, Варна, 1981
Снимка: Илия Бешков (1901-1958), Регионална библиотека „Любен Каравелов" Русе