Българското учителство е било унижавано и оскърбявано от своите началства ~ Проф. Никола ГЕОРГИЕВ

„В началото това са били местните големци, първо чорбаджиите, после кметове, общинари и прочее. Учителят е бил длъжен във всички случаи да им угажда и в никакъв случай да не ги дразни - инак трябва да си събира дисагите.“

Проф. Никола Георгиев (1937 ~ 2019)

Учител по литература ли? Не съм от тях

„Когато бог иска да накаже някого, прави го учител“ - така започва един от разказите на Чудомир, сам той учителствал от 1920 до 1933 г. Казва го стар учител по история. А какво би казал учител по литература? Дали отново с думите на Чудомир „не съм от тях“, тоест не искам да бъда от тях? Не знаем, защото в българската литература, така както изобилства с образи на учители по какви ли не предмети, не намерих учител по литература. И ако наистина го няма, как да осмислим отсъствието му?

Нас, учителите по литература, ни притискат поне четири тегоби.

Едната е всеобща, споделят я всички учители. Това е двуценността на образа им, която българските стилове и правопис добре представят в поредицата Учител - учител - даскал. Преклонение, съчувствие, насмешка, презрение, омраза - ето букета от чувства, който краси учителството през хилядолетията. Според нашата вероятно идеализирана представа през Българското възраждане учителят е бил на особена почит (за разлика от днес, може да въздъхнат някои). Тъкмо тогава, около 1843 г., Петко Славейков като кандидат-учител научава, че според някои големци учителят стои по-долу от селския говедар - „Дя й то да си гуйдар, дя й да си даскал“ - казва му един от тях.

В историята на много народи учители са били въздигани в културни герои, че и в национални културни герои, както става във Финландия с Йохан Вилхелм Снелман (1806-1881). В другата посока учителят е видян като потисник на истинското знание, на съвестта, на свободата. Разказ на Чехов (1898 г.) обезсмъртява учителя Беликов, представяйки го като човек в калъф, който иска да напъха в калъф не само учениците си, но и целия град. Все така благосклонно е представен учителят още в заглавието на романа „Учителят Унрат“ от Хайнрих Ман (1905 г.). Истинското му име е Раат, но благодарните му ученици го преправят на Унрат, което значи смрад, воня. И вече без игрословици подзаглавието го нарича тиранин и обещава края на тиранията му. В обществознанието има една любопитна метафора, предложена от Ерих Фром - човекът колоездач в социалната йерархия. Той превива гръб под висшестоящите и натиска педалите, тоест низшестоящите. Много са „колоездачите“ във всяко общество, но тъжно е, че към тях причисляват и учителството.

Няма непротиворечива професия, но коя ли е по-противоречива от учителската? Сложността и раздвоението на обществения ред и човека се проявяват тука както едва ли някъде другаде. Професия, която възвишава и принизява и учителя, и питомците му.

Всеки, който обучава, властва над обучаваните. Според едни това е за добро, според други за лошо, а според и двете страни е неизбежно. И ако на учителя не му се властва ни духом, нито с онова силно възпитателно средство, за което говори старата английска педагогическа максима „Spare the rod, spoil the child“ (Пестиш ли пръчката, разваляш детето)? Такъв е бил учителят Йохан-Хайнрих, почтително и задушевно наричан татко Песталоци (1746-1827). Изповядвал е изненадващата тогава, пък и сега, идея за свобода във възпитаването и мисловна самостоятелност и предприемчивост в преподаването. Доколко е успявал е трудно да се прецени, но в едно безспорно е успял - с идеите си и работата си татко Песталоци е извадил наяве едно от най-тягостните противоречия в съдбата на учителя. А тая съдба може да свърши и с гибел, както става с Петер Рамус (1515-1572). Бунтар в мисленето и делата си, той се заема с професия, която комай не подхожда много на нрава му - става преподавател в парижки колежи. Работата му силно раздразва върховните университетски власти - както с идеите, така и с начина на преподаване. Защото наред с другото Рамус е възпитавал слушателите си да мислят самостоятелно и да претеглят критично това, което чуват и четат. Така си е подписал смъртната присъда в буквалния смисъл на думата - бил е убит, и то по особено мъчителен и унизителен начин. Разказ на М. Шолохов е озаглавен „Съдбата на човека“. Дали няма разказ „Съдбата на учителя“?

Недоволен като литератор и доволен като човек, намерих в нашата литература много малко учители - диктаторчета, но и те представени насмешливо в ограничената си диктаторска власт (например учителят по химия Обесников у Чудомир) - няма български беликовци и унратовци. С добродушна насмешка и тъжно съчувствие, кога съчетани, кога не, представя българската литература учителя. Ако не греша, първият комичен повествователен герой в новата българска литература (1867 г.) е учител. Това е Генчо Кукумявката, преобразил се в достолепното хаджи Генчо или Генчо поклонник. Докато води занятието, подкърпва шалварите си. Често опъва ушите на учениците си и ги превръща във „верноподаници на Хаджигенчовата монархия“. Иска му се да владее така и цяла Копривщица, но някак не му се удава. Що се отнася до начетеността на този, както е казано „многоучен учител“, става ясно, че казаното е само леко хаплива насмешка. И така е и по-нататък в българската литература до Чудомир и след него.

Другата нагласа на учителя е тъжно съчувствената. Учителката Рада няма и собствено име, а е Госпожина, защото е под властта на хаджи Ровоама. Скромна и беззащитна, градските големци я унижават и пред ученичките й. Но тук с отрада напомням, че първият голям „любовен роман“ в нашата литература, между Огнянов и Рада, започва в училище по време на годишния изпит и продължава все по-силен, когато Огнянов „се хваща учител“. Започнала между учители, историята, както може да се очаква, свършва злощастно.

Историята с Рада напомня, че в бедата да си учител има и още по-голяма беда - за си учител жена, учителка, във времена на така наречената мъжка хегемония. В нашата литература има низ образи на учителки, образи на безсилието, унижението и... самотата. В сатиричната поема на Емануил Попдимитров „В страната на розите“ (1939 г.) има сатира и смях, има и нещо много тъжно - селската учителка Мария. Неин колега в училището е бил Генко Гинин, и не само колега, но когато разбрал, че от учителството прокопсия няма, зарязал и двете, устроил си свой „възродителен процес“, преобразил се във Викенти Гински, за да покорява България и Европа и да стане главен герой на поемата. По-късно Мария му се изплаква, че е бедна, че е сама и самотна. Изплаква се в буквалния смисъл на думата: „горчивите сълзи преглъща“ и „глухо зарида отново“. Като е дума за сълзите на учителките, идва наум и Сълза Младенова от едноименния разказ на Елин Пелин. Както е описана, тя е „бедната мъничка учителка, агне сред вълци“, която в края на разказа се разтърсва в ридания и сълзи.

Редицата подобни разкази на Елин Пелин подкрепят възгледа, че сред българските писатели той е „най-големият приятел и защитник на учителството“ (Христо Недялков, „Творческият път на българския учител“, 1938 г.). Но художествената литература е противоречива като творчеството на Елин Пелин и образа на учителството, та не е чудно, че в друг негов разказ, за есенната задушница на гробищата, се появява различен образ: „префуняла от студ учителка - тънка, дълга и суха мома - и сърдито кряска на немирниците“.

Самотата и старомоминството на учителките се оказва общо място в литературата. Като гимназист (именно като гимназист) Смирненски пише твърде насмешливо за училището, учителите, учениците. Разнася се и лозунгът „Долу извехтелият даскалски абсолютизъм!“ - викат го всички ученици с цяло гърло. Появява се и учителката с красноречивото име Чирозова, тоест и тя тънка и суха. По-късно (1920 г.) у Смирненски отново се появява подобна учителка: „Младата 37-годишна колежка на даскала“. В няколко думи е събран тъжно-смешният образ на учителството, и в двата му пола - „младата колежка“ е всъщност стара мома, а учителят си е даскал.

…Според тази нагласа тежко е да си учител - и мъж, и особено жена. Според нея „Няма професия в страната, която е изложена на толкова много обществена критика“ (Христо Недялков, пос. съч.). Но дали защото учителството заслужава такава критика или защото е най-безсилно да се защити? Не става много ясно. Тази нагласа владее и един друг словесен жанр, художествената литература. В разказа на Георги Стаматов „Два таланта“ (1910 г.) столичанинът писател Ирмов пристига в провинциален град и пристигнал-непристигнал го заговаря един местен гимназиален учител: „Ах! Вие не знаете, господин Ирмов, как провинцията убива човека, особено нас, учителите. България ни принася в жертва и ние я приемаме за едно парче хляб“. Тежи му, както той казва, самотията и иска да се махне и да избяга нанякъде (срв. след малко с разказа на Чехов). Желанието на учителя „да се махне“ на свой ред прави тази професия неустойчива и в собствените й очи, и в очите на околните. Бюрократичната фразеология нарича това състояние с неодобрителното название текучество. Едва ли има обработени статистически данни за „текучеството“ в историята на българското учителство, но общото впечатление, пък и личните ми наблюдения (като човек четвърто поколение учител в рода си) говорят, че то е по-високо от средното. Така към всичко друго в учителската професия може да се добави и чувството на бездомност.

…Българското учителство е било унижавано и оскърбявано от своите началства. В началото това са били местните големци, първо чорбаджиите, после кметове, общинари и прочее. Учителят е бил длъжен във всички случаи да им угажда и в никакъв случай да не ги дразни - инак трябва да си събира дисагите. Нерядко е бил длъжен да плаща за височайшето благоволение да бъде назначен, като дава част от заплатата си на някой от големците - нали е била достатъчно висока. Това положение е пораждало съпротива, породило е и ново значение на думата „стабилитет“ - учителят не може да бъде уволняван и пропъждан от местните големци. Идеята за стабилитета е една от водещите в борбите на българското учителство. Накрая е осъществена, но много скоро в печатни издания се появяват твърдения, че нещата не са се променили кой знае колко, а в поемата на Попдимитров направо е казано: „И кметът в шкòлото е пак всесилен“. Пък и каква промяна може да даде стабилитетът? Учителството няма да зависи от кметовете, а от чиновниците в Министерството на просветата. Голяма промяна, няма що.

В институцията училище има противоречия и дребни, и големи. Едно от дребните е, че то събира под един покрив синове и дъщери на хора от различни социални и културни равнища. На това се възпротивяват първи родителите и правят каквото могат заможните и по-интелигентните да предпазят децата си от досег с нежелани субекти. Дядото на Сартър пратил внука си в начално училище, но искал учителите да го „държат по-далече от плебса“. Инак е постъпил свищовският търговец Иваница Хаджиконстантинов - не е пратил сина си Алеко в училище, а му е наел домашни учители. Според мисленето и езика на Пенчо Славейков направил го е, защото не е искал синът му „да другарува и да се вардаля с разни гуреливи свищовлийчета“. Училището е едно от първите места, в което 6-7-годишното дете научава, че има богати и бедни и неравенство във всичките му измерения - и не само го научава, но го и преживява. От това чувствата му към училището едва ли стават по-светли. Смешението между сиромаси и богаташи е нежелано, та са били търсени и намирани какви ли не начини да бъде то избягнато в училището. И са ги намирали, от което училището се е лекувало от една дребна болест и разболявало от друга, по-тежка, както вътре в себе си, така и в очите на хората. В днешна България разделението между частни, тоест богаташки, и държавни училища беше поредният удар върху образа на училището, сякаш малко са му другите.

Избрано от: „Учител по литература ли? Не съм от тях“, Проф. Никола Георгиев, изд. Просвета, 2009 г.
Източник: liternet.bg
Снимка: Проф. Никола Георгиев (1937-2019), dictionarylit-bg.eu

3234 Преглеждания