Писател, критик, режисьор, философ, преподавател, политически активист. Многоликият талант на Сюзан Зонтаг намира много пътища на превъплъщение, а сред най-известните й произведения е „Болестта като метафора“ (1978), написана по време на лечението й от рак на гърдата. Зонтаг си отива от този свят в края на 2004 г. от остра миелогенна левкемия, а ние споделяме избрани фрагменти от посланията на книгата й.
(1933 ~ 2004)
Болестта като политическа метафора
Наказателната представа за болестта има дълга история и особено се активизира при рака. Говорим за „борба“, за „кръстоносен поход“ срещу рака; ракът е „убиец“; раковоболните са „жертви на рака“. На пръв поглед обвиняемият е самата болест. Но болният също се изкарва виновен. Общоприетите психологически теории за болестта прехвърлят крайната отговорност както за заболяването, така и за подобряването, върху нещастния болен. А практиките за лекуване на рака не като просто болест, а като дяволски враг, го превръщат в не само смъртоносно, но и срамно заболяване. В зенита си проказата също буди подобен прекомерен ужас. През средновековието прокаженият е свидетелство за социалната корупция, илюстрация, емблема на упадъка. Няма нищо по-наказателно от това болестта да се натовари със смисъл – неминуемо морализаторски. Всяка по-значителна болест, чиято причина е неизяснена и за която няма ефикасно лечение, обикновено е удавена в многозначителност. Първо, с болестта се отъждествяват всякакви ужасии (поквара, упадък, осквернение, аномалии, неблагополучия). Самата болест се превръща в метафора. Второ, в името на болестта (като се използва за метафора) този ужас се прехвърля върху други неща. Болестта се превръща в един вид прилагателно. За нещо се казва, че е болестоподобно, което означава, че то е гнусно, отвратително. На френски lépreuse (прокажен) се употребява за олющена фасада.
Епидемиите са обичайно сравнение за обществен безпорядък. От „pestilence“ (чума, мор) идва pestilent (смъртоносен, гибелен), което според Оксфордския речник на английския език в преносен смисъл е „вреден, оскърбителен за вярата, нравите или обществения мир – 1513“; и pestilential (заразен, чумав) което е „вреден, пагубен за морала – 1531). Представите за злото се проектират върху болестта. А болестта (така смислово натоварена) се проектира върху света.
В миналото подобни бомбастични представи неизменно съпровождат епидемиите – болестите, които са колективно бедствие. През последните два века болестите, най-често използваните като метафора за злото, са сифилисът, туберкулозата и ракът – тоест тези, които се възприемат най-вече като индивидуални. Сифилисът се смята на само за ужасна, но за унизителна, просташка болест. Антидемократите я използват, за да обозначат светотатствата на егалитарната епоха. Бодлер пише в една бележка от недовършената си книга за Белгия:
„Републиканският дух тече във вените ни, както сифилисът в костите: ние се демократизираме и се венеризираме.“
В смисъла на зараза, която морално опорочава и физически омаломощава, сифилисът става стандартен образ в антисемитските полемики от края на XIX и началото на XX век. През 1933 г. Вилхелм Райх сочи, че „ирационалният страх от сифилиса е измежду главните източници на националсоциалистическите политически възгледи и техния антисемитизъм“. Но макар да е доловил проектирането на сексуалните и политически фобии върху болестта в зловещите разпявки на „Моята борба“, Райх така и не се досеща как се проектира собствената му натраплива употреба на рака като метафора за злините на модерната епоха. Е, ракът като метафора може да покрие много повече от сифилиса.
Сифилисът е ограничен като метафора, защото самата болест не се схваща като мистериозна, а само е ужасна. Белязаната наследственост („Призраци“ на Ибсен), опасностите на секса („Бюбю от Монпарнас“ на Шарл-Луи Филип, „Доктор Фаустус“ на Ман) – предостатъчно ужас има в сифилиса. Но не и мистерия. Причината му е ясна и се приема за единствена. Сифилисът е най-зловещият дар, „предаван“ или „пренасян“ от най-често несведущ изпращач до неподозиращ получател. За разлика от него туберкулозата се смята за тайнствена зараза и болест с безброй причинители – също както днес, когато всеки знае, че ракът е неразрешима загадка, но и че зависи от много фактори – ракообразуващи вещества (карциногени) в околната среда, генетична предразположеност, понижени защитни сили на организма (поради предишно заболяване или емоционална травма), характерологична склонност. Мнозина изследователи пък смятат, че ракът е не само една, а над сто клинично обособени болести, че всеки рак трябва да се проучва сам за себе си и с времето вероятно ще се разработят куп лекарства, по едно за всеки отделен вид рак.
…Туберкулозата и ракът са използвани да изразят не само груби представи за оскверняване като сифилиса, но също и доста сложни чувства, свързани със силата и слабостта, с енергията. Над век и половина туберкулозата е метафорично равносилна на изтънченост, чувствителност, тъга, безсилие; докато всичко смятано за грубо, неумолимо, хищно може да се аналогизира само с рака. (Бодлер пише в есето си „Езическото училище“ От 1852 г.: „Влудяващата страст към изкуството е рак, който поглъща всичко останало…“) Туберкулозата е двусмислена метафора – едновременно бич и емблема за изисканост. Но на рака никога не се е гледало другояче освен като на бич; в метафоричен смисъл той е варваринът вътре в нас. Докато за сифилиса се смяташе, че се придобива по пасивен начин – изцяло нежелана болест, – за туберкулозата някога, а и за рака днес се смята, че са вид патология на енергията, болести на волята. И на двете болести се приписват отговорности за енергията и чувствата, страхове от поразиите, които причиняват. Да хванеш туберкулоза е равносилно на дефектна или пропиляна жизненост. В „Домби и Син“ Дикенс пише за малкия Пол, „че му липсвала виталност… и имал голяма телесна отпадналост“. Викторианското схващане за туберкулозата като болест на слабата енергия (и повишената чувственост) намира точното си допълнение в идеята на Райх за рака като болест на внезапната енергия (и притъпените чувства). По време, когато като че няма пречки човек да бъде продуктивен, хората се угрижват при недостиг на енергия. В нашия век на разрушителното свръхпроизводство в икономиката и на все по-нарастващите бюрократически спънки за индивида сме в страх от прекомерната енергия и в тревогата за енергията, която няма отдушник.
Подобно на теорията на Фройд за измеримата енергия (вложението) представите за туберкулозата, възникнали през миналия век (и продължили доста и в нашия) преповтарят схващанията за първоначалното натрупване на капитала. Човек има ограничен обем енергия, която трябва да бъде правилно изразходвана. (Да стигнеш до оргазъм в английския от XIX век е наречено не „да се получи“, а „да се свърши“.) Аналогично със спестяванията енергията може да се изтощи, да се изчерпи, да се изразходва, ако се пилее безразсъдно. Организмът започва „да се самоизяжда“, жертвата „се топи“. В картината на рака обаче се използва езикът на друга икономическа катастрофа: този на нерегулирания, противоестествен, хаотичен растеж. Туморът има енергия, а не болният; „то“ е извън контрол. Според описанията в учебниците раковите клетки са клетки, отхвърлили механизма, който „обуздава“ растежа. (Растежът на нормалните клетки е под „самоконтрол“ благодарение на механизъм, който се нарича „контактно ограничение“.) Клетките без ограничения, раковите, растат неправилно, раковите разраствания разрушават нормалните клетки в организма, строежа и функциите.
Ранният капитализъм приема необходимостта от регулирания разход, спестяването, отчетността, дисциплината – стопанисване с рационално ограничаване на желанието. Туберкулозата се представя с образност, която сумира негативното повеление на homoeconomicus на XIX век: унищожение; изтляване; похабяване на жизнеността. Напредналият капитализъм се нуждае от експанзия, спекулация, създаване на нови необходимости и (проблемът за задоволяването и незадоволяването); купуване па кредит; раздвиженост – стопанисване с ирационално угаждане на желанието. Ракът се представя с образност, която сумира негативното поведение на homo economicus на XX век: Противоестествен растеж; потискане на енергията, тоест отказ от потребление или изразходване.
…Схващанията за рака предлагат съвсем различни, отявлено груби идеи за лечение. (Едно обичайно остроумие от раковите болници, изричано толкова често от лекарите, колкото и от пациентите, гласи: „Лечението е по-ужасно от болестта“.) И дума не може да става за глезене на пациента. След като се приеме, че организмът е „нападнат“ от рак единственото лечение е контранападението.
Господстващите метафори в описанието на рака всъщност идват не от икономиката, а от военния език: всеки лекар и всеки внимателен пациент поне познава, ако не е вече и свикнал с тази военна терминология. Така, раковите клетки не просто се множат; те атакуват съответните органи. (Както се казва в един учебник, „злокачествените тумори рушат органите дори когато растат съвсем бавно“.) Раковите клетки метастазират от първоначалния тумор до най-отдалечени органи, като първо разполагат миниатюрни аванпостове („микрометастази“), както се предполага, макар и да са неоткриваеми. „Защитните сили“ на организма рядко са достатъчно мощни да унищожат тумора, който си е осигурил собствена хранителна база от кръвоносни съдове и наброява милиарди разрушителни клетки. Колкото и „радикална“ да е хирургическата намеса, колкото и да е „сканиран“ организмът, повечето подобрения са временни; перспективите са, че „туморната инвазия“ ще продължи или че изродените клетки в края на краищата ще се прегрупират и ще предприемат нов щурм срещу организма.
Лечението също е с бойни алюзии. Лъчетерапията използва метафори от въздушните битки; пациентите се „бомбардират“ с опасни лъчи. А химиотерапията е химическа война, която борави с отрови. Лечението има за цел „да убие“ клетки (без, предполага се, да убие пациента). Набляга се, дори твърде много се набляга на неприятните странични ефекти. („Агонията на химиотерапията“ е стандартен израз.) Невъзможно е да се избегне увреждането или унищожаването на здрави клетки (даже някои методи за лечение на рака могат да причинят рак), но се смята, че почти всички нанесени увреждания в организма на пациента са оправдани, ако спасят живота му. Разбира се, често това не сполучва. (Както: „Трябваше да разрушим Бен Сук, за да го спасим.“) Взима се предвид всичко освен организма.
Военните метафори се използват нашироко в медицината най-напред през осемдесетте години на XIX век, когато се отриват бактериите като болестотворни агенти – те „нахлуват“, „проникват“ в организма. Но сега, при рака, употребата на термини от областта на обсадата и битката за описание на болестта придоби поразителна буквалност и достоверност. И не само що се отнася до клиничния развой на болестта и нейното лечение – самата болест се възприема като враг, срещу който се води обществена война. В още по-ново време битката срещу рака вече звучи като колониална война – със съответните огромни инвестиции на правителствени пари – и в десетилетие, кога го колониалните войни ме се развиват твърде успешно, това военизирано красноречие като че ли си връща с обратен резултат. Въпреки големия напредък в химиотерапията и имунотерапията, постигнат до 1970 г., песимизмът сред лекарите относно ефикасността на лечението нараства. Журналистите, които отразяват „борбата срещу рака“ често предупреждават аудиторията да прави разлика между официалните илюзии и горчивите факт; преди няколко години един научен публицист откри съобщения на Американското онкологично дружество, че ракът се лекува и в тази област е постигнат прогрес, „който напомня оптимизма отпреди краха във Виетнам“. Все пак едно е да сме скептични за сладкодумието, свързано с рака, съвсем друго – да поддържаме многото неинформирани лекари, които настояват, че не бил отбелязал никакъв напредък в лечението му и че наистина е неизлечим. Баналностите на американските противоракови институции, които неуморно приветстват предстоящата победа над рака, както и професионалният песимизъм на мнозина онколози, които говорят като капнали от битки офицери, затънали в безкрайна колониална война – това са огледалните деформации на милитаристическата реторика, свързани с рака.
С разширяване на раковата образност в грандиозни военни схеми идват други деформации.. Обратно на туберкулозата, която се представя като одухотворяване на съзнанието, ракът се възприема като разрушаване или смазване на съзнанието (от безсъзнателното). При туберкулозата човек се „самоизяжда“, пречиства се, постига същността си, истинското си „аз“. При рака неразумните („примитивни“, „ембрионални“, „атавистични ) клетки се размножават и азът се изтласква от не-аза. Имунолозите дефинират раковите клетки, като „трансформирани“.
…Но как да бъдеш строг моралист в края на XX век? Как, когато са толкова много нещата за порицание; как, когато имаме усет за злото, но не и предишния религиозен или философски език, за да говорим интелигентно за злото. Когато се опитваме да представим „радикалното“ или „абсолютно“ зло, ние търсим адекватни метафори. Но модерните метафори за болестта до една са изтъркани от употреба. Хората, които страдат от истинската болест, едва ли ще почувстват някакво облекчение, когато постоянно чуват да се повтаря наименованието на тяхното заболяване като олицетворение на злото. Историческо събитие или проблем може да се оприличи на болест само в крайно стеснен смисъл на думата. А раковата метафора е особено примитивна. Тя неизбежно води до опростяване на сложното, както и до самооправдание, ако не и фанатизъм.
…Разбира се, вероятно е в следващите години езикът, който се използва за рака, да се развие. Той с положителност ще се промени, когато болестта най-накрая бъде разбрана и процентът на излекуване се повиши. Той дори вече се променя с въвеждането на нови форми на лечение. Както химиотерапията все повече измества облъчването при лечението на раковоболните, изглежда вероятно да се намери ефикасна форма на лечение в някакъв вид имунотерапия (тя вече е въведена като допълнително лечение с доказан ефект). Нови идеи се раждат в някои медицински кръгове, в които лекарите наблягат върху рязкото засилване на имунната реакция на организма срещу рака. С развитието на езика на лечението от военните метафори на агресивната битка към метафорите, изтъкващи „естествените защитни сили“ на организма (така наречената „имунозащитна система“ може също – ако ще късаме напълно с военните метафори – да се нарече „имуноспособност“), ракът ще бъде отчасти демитологизиран; и може би тогава ще стане достъпно нещо да се сравни с рака, без сравнението да включва непременно нито фатална диагноза, нито призив за борба с всякакви средства срещу някакъв смъртен, коварен враг. Може би едва тогава вече ще е морално допустимо – за разлика от сега – да се използва ракът като метафора.
Но тогава вероятно никой няма да иска да сравнява нещо ужасно с рака. Защото смисълът на тази метафора е именно, че се отнася за болест, така преситена с представи за неизбежна фаталност. Защото схващанията ни за рака и метафорите, които сме му наложили, са до голяма степен изразно средство за големите недостатъци на нашата култура, за повърхностното ни отношение към смъртта, за страха ни от чувствата, за безразсъдното и нехайно отношение към истинските ни „проблеми на растежа“, за неспособността ни да изградим модерно индустриално общество, което правилно да регулира консумативността, а и за оправдания ни страх от все по-бурния ход на историята. Бих предрекла, че метафорите на рака ще бъдат вече отживелица много преди да се разрешат проблемите, на които са тъй убедително отражение.
Текстът е част от: „Болестта като метафора. Спин и неговите метафори“, изд. „Златорогъ“, 1999 г. превод Христина Кочемидова
Източник със съкращения: librev.com
Изображение: redditmedia.com
