Не се ли научиш да се обичаш искрено, докрай, няма как да бъдеш обичан ♥ Елиф ШАФАК

За начина, по който се отнасяме към себе си и изгубените цветове на истинската ни същност, назаем от красивата „Любов“ на Елиф Шафак.

♥ Пустинна роза блудницата

Коня, 17 октомври 1244 година

След като години наред се бях колебала, днес бях направила крачка към Бога и как ми беше отвърнал Той? Беше допуснал да ме изритат от Неговия дом!

– Не биваше изобщо да ходя там – казах на Сусама с глас, пресеклив като напукан лед. – Знаеш ли, прави са. Една блудница няма какво да търси в джамия, в църква, в никой от Божиите домове.

– Бива ли да говориш така!

Обърнах се да видя кой го е казал и направо не повярвах на очите си. Беше странстващият дервиш без косми по главата. Сусама се усмихна до уши, радостен, че го вижда отново. Аз се спуснах да му целуна ръка, ала той ме спря още преди да съм го достигнала.

– Много те моля, недей.

– Но как да ти се отплатя? Задължена съм ти – рекох аз.

Дервишът сви рамене, явно не проявяваше интерес.

– Не ми дължиш нищо – възрази. – Не сме задължени на никого, освен на Бога.

Представи се като Шамс от Тебриз, а после каза най-странното нещо, което съм чувала някога:

– Някои хора започват живота със съвършена сияйна аура, после обаче губят цветовете си и помръкват. Ти май си от тях. Навремето аурата ти е била по-бяла и от крем, на жълти и розови точици, ала с годините е помръкнала. Сега е светлокафява. Не ти ли е мъчно за първоначалните ти цветове? Не искаш ли да се съединиш с истинската си същност?

Погледнах го, не знаех какво да кажа.

– Аурата ти е изгубила блясъка си, защото през всичките тези години си си втълпявала, че си мръсна отвън и отвътре.

– Но аз наистина съм мръсна – възразих и прехапах устна. – Толкова ли не знаеш с какво се прехранвам?

– Нека ти разкажа една история. И ми разправи ето какво:

„Веднъж една блудница минала покрай улично псе. Животното се задъхвало от прежурящото слънце, било жадно и безпомощно. Без да губи и миг блудницата си изула обувката и я напълнила от най-близкия кладенец с вода – да напои кучето. След това си продължила по пътя. На другия ден срещнала един суфист, много мъдър човек. Още щом я видял, той й целунал ръцете. Блудницата се изумила. Той обаче й казал, че е проявила към кучето чистосърдечна доброта и затова всичките й грехове са били опростени още на мига.“

Разбрах какво се опитва да им каже Шамс от Тебриз, но дълбоко в себе си не му повярвах. Затова рекох:

– Можеш да бъдеш сигурен, че и всички кучета в Коня да нахраня, пак няма да бъде достатъчно за изкуплението ми.

– Няма откъде да знаеш, това го знае само Бог. Пък и какво те кара да мислиш, че някой от мъжете, изтикали те днес от джамията, е по-близо до Бога?

– И да не са по-близо до Бога, кой ще им го каже? – отвърнах, понеже Шамс не ме беше убедил. – Ти ли?

Дервишът обаче поклати глава.

– Не, тези работи не стават така. Не аз, а ти трябва да им го кажеш.

– Нима смяташ, че ще ме послушат? Те ме мразят.

– Ще те послушат – отсече решително дервишът. – Понеже няма такова нещо като „те“, както няма и „аз“. Единственото, което трябва да сториш, е да помниш, че всичко и всички във всемира са свързани помежду си. Ние не сме стотици хиляди различни неща. Всички ние сме Едно.

Зачаках да ми обясни, но той продължи:

– Това е едно от четирийсетте правила: „Искаш ли да промениш начина, по който другите се отнасят към теб първо промени начина, по който самият ти се отнасяш към себе си. Не се ли научиш да се обичаш искрено, докрай, няма как да бъдеш обичан. След като достигнеш този етап обаче, бъди признателна за всеки бодил, който другите може би ще хвърлят по теб. Това е знак, че скоро ще вървиш под дъжд от рози“ – известно време дервишът мълча, сетне добави: – Не можеш да виниш другите, че не се отнасят към теб с уважение, при положение че самата ти не се смяташ достойна за уважение.

…Миналото е водовъртеж. Ако допуснеш да властва над сегашния миг, то ще те засмуче – каза Шамс, сякаш прочел мислите ми. – Времето е илюзия. Живей за мига. Само това е важно – след като го изрече, извади от вътрешния джоб на наметалото си копринена кърпичка. – Задръж я – подкани. – Подари ми я един добър човек в Багдад, но на теб ти трябва повече, отколкото на мен. Да ти напомня, че сърцето ти е чисто и носиш в себе си Бога – след тези думи дервишът грабна тоягата и се изправи, готов за път. – Просто се махни от бордея.

– Къде? Как? Нямам къде да отида.

– Нека това не те спира – отвърна с блеснали очи Шамс. – „Не се плаши къде ще те отведе пътят. Вместо това се съсредоточи върху първата стъпка. Това е най-трудната част и именно за нея носиш отговорност. Веднъж направиш ли първата стъпка, нека всичко следва естествения си ход, а останалото ще се нареди само. Не се носи по течението. Самата ти бъди течение.“

Аз кимнах. Не се налагаше да питам, и така бях наясно, че това е поредното правило.

Из: „Любов“, Елиф Шафак, превод Емилия Масларова, ИК „Егмонт България“, София, 2010
Снимка: Zeynel Abidin - Dogan Kitap/Turkey; commons.wikimedia.org