„Изразът „търсим общ език“ е толкова мъгляв и се появява в толкова различни контексти, че трябва наистина много да сме загубили и от общия, и от всеобщия език, за да можем да го възприемем с чувство на вяра и разбиране.“
~ ИзНова книга за българския народ“

Проф. Никола Георгиев (1938 ~ 2019)

Българската 1990 година през погледа на филолога

В политическия живот на съвременна България ръката направи твърде много нови мускули, но за разлика от другаде знаковата система у нас слезе до сложно диференцираното и интелектуално богатото равнище на езика на пръстите: палец, показалец, среден... Знаковият и умственият напредък е безспорен.

Първата буква в тази старонова пръстова азбука у нас бе комай палецът, обърнат към земята. Този знак има много стара и още по-славна история. В някогашния Рим са го наричали „Полице версо“, а имащите власт да го употребяват са го употребявали на римските празници на физкултурата със значение „Милост няма. Довърши го!“. В културната памет на Европа, в нейните представи за конфликта между езическата римска и новата християнска цивилизация знакът „полице версо“ участвува в образа на неуважението към чуждия и собствения живот, на безразличие към слабия и победения и бездушие към молбите за пощада, на разгул на плътта, кръвта, жестокостта - все неща, противоположно чужди на християнството. Поне за хората, които знаят нещо за духа му и историята му. Кой какво е знаел, така и не се разбра, видя се само как един християнски духовник тръгна по улиците и площадите на София с ...не, не с кръста напред, а с палеца надолу.

Знакът е като злото - никога не идва сам. Малко след като светиня му популяризира знака на християнското помирение с противника, комунистите се поведоха по ума му, пардон, по знаковата му система и решиха да  обърнат нещата в своя полза, като преобърнат посоката на палеца. Ясно и разбрано. Глухонямата азбука на нашия политически живот вече започва да се очертава. В творческата си дейност съвременните Кирило-Методиевци явно не се затрудняват от многозначността на въвежданите от тях знакове, от това, че въпросните знакове са имали и имат и други значения - и митингът, и съкращаванията, и палците; и разтвореният показалец и среден пръст, любимият знак на Чърчил за победата във войната (от латинската буква V като Виктория), и на остроумните, които при групови снимки правят „заек“ над главата на разсеяния си съсед. Цялото това многомислие и безсмислие на езика на пръстите си намери майстора в какви ли не анекдоти, пародии и подгавряния. И слава богу, защото какъв ще е този политически живот, в който няма и смях. За филолога обаче, пословично лишен от чувство за хумор, нещата не са само за смях.

Има в езикознанието един проклет въпрос: как е произлязъл езикът. Отговори, решения, хипотези - необхватно много. Според една от хипотезите първото средство за общуване между людете е бил така нареченият от грузинския езиковед Н. Мар ръчен език (същият Мар, който бе въздиган и сгромолясван според конюнктурните извивки на най-праволинейната философия и идеология на века). Първият човешки „говор“, твърди Мар, е ставал чрез ръцете и пръстите. Така ли е било или не, нито Мар можа да докаже, нито съвременното езикознание да каже. То обаче може да каже нещо друго - и вече със значително по-висока степен на правдоподобност. Колкото повече едно общество губи доверие в езика и речевата дейност, колкото повече в един политически живот броят, бил той на участници, децибели, палатки, замества и измества идеите и словото, толкова по-вероятно е там да процъфтят нелингвистични знакове и езици: от митингите и човешките тела до цветовете и емблемите. А това вече не е май само за смях. Езикът е домът, в който живеем, твърди Хайдегер, и това дръзко онтологизиране на езика допада далеч не на всички. Ако го приемем, рискуваме да стигнем до извода, че и по тая линия ни гази тежка жилищна криза.

Както и да го уверяват, че в България са станали дълбоки промени, филологът продължава да поддържа твърдоглаво своето: социалните промени се постигат и измерват наред с другото и с промените в езика и останалите законни системи. С това се мери дълбочината на промените и силата и перспективността на техните носители. Новата европейска история - от обления с кралска кръв джелатски дръвник в Лондон през 1649 г. през поразителното с духовния си устрем гръцко и българско революционно движение през XIX в. до безкръвната промяна в Чехословакия, започнала точно 340 години след лондонската екзекуция - всичко в тази история показва, че на историческа перспективност могат да разчитат движенията, чиито носители са заговорили с нови понятия, с нова символика и модели, запели са нови песни, създали са нова литература, въвели са нови обръщения и поздрави, нови начини на общуване - и така чак до новите модели облекло и прически, както многократно е ставало по чужбина и у нас. Имайки наум всичко това, филологът се вслушва с по-голям интерес в мнението, че промените в България са порядъчно повърхностни и засега не обнадежаващи, и с още по-голям - в мнението, че разликата между „едните“ и „другите“ не е чак толкова значителна. И тук той би могъл да даде един напълно излишен съвет: никой да не се напъва да създава насила нов език. Поне в това отношение езикът е като хубостта.

И отново по подобие на хубостта днес езикът бива все повече и повече използуван от политическите мъже като средство за собственото им социално утвърждаване - но не като мисъл, точност, сила или майсторство, а като тема, речева дейност и професионални резултати. Търсим общ език, водим диалог (разбира се, конструктивен и цивилизован); постигнахме споразумение, спогодба, съгласие - такава е сега основната дейност, с която политиците се представят пред обществото.

Хубаво, но изразът „търсим общ език“ е толкова мъгляв и се появява в толкова различни контексти, че трябва наистина много да сме загубили и от общия, и от всеобщия език, за да можем да го възприемем с чувство на вяра и разбиране. Вгледаме ли се все пак в смисъла му, оказва се, че ако българските политици наистина търсят общ език, губят си времето, а ако уверяват обществото, че вършат това, просто го заблуждават. Безсмислено е и невъзможно е да търсят нещо, което вече имат, в което са потопени и от което поне засега явно не могат да изплуват. Всички те и по всички места говорят на общ език - като се почне от най-отвлечените построения и се стигне до шаването на пръстите.

Категориите „диалог“ и „общ език“ се оказаха колкото средищни за философията, етиката, езикознанието на XX век, толкова и привлекателни за политическите говорители и техните слушатели, включително и българските. Защо стана така в нашия политически живот, вече е ясно. В така наречения общ език господствува старият език, което го прави удобно прикритие за всички. Охранителите на съществуващия ред дават вид, че са отстъпили, а дейците на промяната прикриват досегашната си и сегашната си неспособност да създадат нов, свой език и да заговорят на него. Ето защо и двете страни имат интерес да славословят „общия език“ и да се хвалят пред света, че го постигат. И те без съмнение ще продължат да го вършат, докато историческият опит още един път не им покаже, че в едно активно променящо се общество най-приносен е диалогът, който се води на различни езици.

От: „Нова книга за българския народ“, Никола Георгиев, УИ „Свети Климент Охридски“, 1991 г.
Снимка: Проф. Никола Георгиев; dictionarylit-bg.eu