„Карикатурата се развива съобразно бацилите, които нападат даден обществен организъм и защитните сили на този организъм.“
(„Царят из Европа“, Илия Бешков)
Бацилите и карикатурата
Какво може да се направи за развитието на българската карикатура?
Но тя се развива. И според мен добре се развива. Тя не трябва обаче да се развива в повече, защото има опасност да се превърне в язва. Тя трябва да се развива толкова, колкото е нужно и естествено. Карикатурата се развива съобразно бацилите, които нападат даден обществен организъм и защитните сили на този организъм.
Доколкото позволява да бъде критикуван…
Да – доколкото позволява. Има хора, които не позволяват да бъдат съветвани и осмивани. Те се смятат за безпогрешни. Някои казват, както сега, че самокритиката е достатъчна. А карикатурата е критика, не – самокритика. Тя осмива. Има хора, които по много причини са твърдо убедени, че тяхното заболяване е изключение, или ако се появи такова, то само по себе си е здраве, разноската на което – между нас казано – я плащат другите. Всеки болен досажда на околните. Карикатурата е изцяло обществена проява. Тя живее само в обществото. Тя не може да бъде премахната от обществото. Тя или мълчи и си трае, или пък взема такива форми и вид, каквито й се определят. А карикатуристът няма защо да съжалява за това, тъй като карикатурата не е много здравословна и за самия него.
В какво се изразява?
В това, че той трябва да борави с много неприлични неща; сам се огорчава и огрешава с чужди престъпления. Не е удоволствие да се прави карикатура. То значи съзнателно да вземеш чужди грехове на свой гръб. Все едно да имате един приятел, който всеки ден ви посвещава в своите лични извращения и грехове. Това ви натъжава, нали?
Но нали задачата на карикатуриста с да се бори против тези грехове?
Да се бори, да. Но един карикатурист не може да изживее удоволствието на един художник, който съзерцава. Той трябва да търси винаги отрицанието на нещата и сам да страда от това. Тук карикатурата е жертвена. Ако един карикатурист започне да изживява удоволствие от осмиването на хората, той става вече пакостен, става клюкар. У нас има такава опасност – настъпила е и е вече ярко изразена. Карикатуристите ни изживяват някакво удоволствие. Затова, когато осъжда някого или го осмива, карикатуристът трябва да вложи вътре и съжалението, и драмата, за да има преживелица. Трябва да се заплащат нещата. Един открит недостатък трябва да се изкупи първо от карикатуриста – тогава има полза. Защото посоченият недостатък, ако не го изкупи някой, той не може да изчезне. Той не може да отиде у свинете или у говедата. Той трябва да бъде съпреживян от карикатуриста. Тук вече карикатурата преминава от присмеха в преживелицата, в драмата, в скръбта и тогава тя се задържа в съзнанието на хората като художествено произведение, а не като клюка. Какъвто и да ти е врагът, ти нямаш право да му отрежеш главата, без да пророниш за него една сълза. А малко рядко ще срещнете убийци, които първи да оплакват жертвите си.
Как избрахте този вид творчество?
Безкрайните неуредици – и политически, и морални – в нашия живот. И моите лични. Но кой знае: може би съчувствието и състраданието към другите ме насочи нататък… Не можеш да напишеш например хумористично писмо. Никой не се обяснява в любов по хумористичен начин, защото с това ще оскърби и любимата, и себе си. Карикатурата се проявява там, където има място за хумор. В любовта няма хумор.
Ако не се лъжа, почнали сте още през Априлските събития, или малко по-рано?
Да, по-рано – в 1921 – 1922 година. Беше по земеделско време. Тогава бях тук, в София, студент. Аз критикувах самия режим, макар че бях земеделец. Той като власт – както всяка власт – правеше и неща, които не са приятни на управляваните. Аз ги критикувах. Да не си правим никакви илюзии: така е винаги! Аз критикувах самата власт, а те ми казваха: „Какво правиш? Ти си наш човек!“ Какво значи „наш човек“? Аз правех карикатури, които бяха против неуредиците и нито на ум не ми е идвало, че съм престанал да бъда земеделец. И се оказа действително, че съм бил по-добър земеделец от някои други. Пряката задача на карикатурата е да прецени и осъди една проява. Обаче това, което е по-ценно у нея, е, че тя, присъждайки, е принудена да проучи добре събитието и характера на това събитие. Именно в този втори пункт тя става изкуство. Личността, събитието, характерът, типът, обществото я правят изкуство. Тогава тя характеризира, конкретно типизира обществено съществуващите образи. И без това карикатурата продължава да изпълнява своята обществена функция, но тя не може да прерасне в изкуство.
А защо опитите на някои художници да направят карикатурата изкуство са така плахи?
Те ще бъдат плахи, ако има опасност, която да създава уплаха… Но дали такава уплаха има, дали някой застрашава, или карикатуристите сами се плашат като деца от Баба Меца – не зная. Има действително заплашени хора, а има и уплашени хора. Изплашен е тъкмо този, който заплашва!…
(„Интервю с овцата“, Илия Бешков)
От: „Словото“, Илия Бешков, изд. „Георги Бакалов“, Варна, 1981 г.
Снимка: Илия Бешков (1901-1958), nationallibrary.bg
*Рисунки на Илия Бешков от колекцията на Художествена галерия „Илия Бешков”, Плевен
