През есента на 1941 г. Вапцаров е привлечен за сътрудник на военната комисия към ЦК на БРП(к) - тежка и рискована нелегална работа. Рано сутринта на 4 март 1942 поетът е арестуван. В продължение на четири месеца е разпитван в Дирекцията на полицията заедно с другите задържани и прави пълни самопризнания. Зад решетките възстановява по памет и записва в тефтера си „Байер“ и тетрадката „Сампа“ новите си стихотворения, останали вън от книгата му. Написва стихотворението „Прощално“ и първата строфа от „Предсмъртно“. По това време майка му търси среща с цар Борис III, праща молба за помилване, но без резултат. На 23 юли 1942 към обед съдът прочита присъдата. Никола Вапцаров заедно с петима от задържаните се осъжда за „противодържавни деяния“ на смърт чрез разстрел. Няколко часа по-късно той дописва втората строфа на стихотворението „Предсмъртно“. Успява да се види за последно с майка си Елена и жена си Бойка. Към 21:00 часа на същия ден е разстрелян.
Споделяме спомените за „зловещия час“ на Младен Исаев, съкилийник на Вапцаров и подсъдим по същото дело, комуто поетът поверява своя тефтер и тетрадката с последните си стихове.
(Вапцаров пред машината в Бараково, 1932)
Зловещият час
Аз попаднах с Никола Вапцаров, Антон Попов и още петима души в обща килия. Килията ни се намираше на най-горния етаж на затвора - една продълговата стая, сумрачна, със застоял, спарен въздух. От етаж до етаж извеждаха железни стълби. Когато по тях вървяха хора, стълбите зловещо кънтяха. На всеки етаж имаше колело с железни парапети, от което на изток и на запад водеха коридори с килии отдясно и отляво. Вратите на килиите бяха железни и при отваряне остро скърцаха. Ключарите бяха облечени в черно и винаги носеха връзки с големи ключове. Като ни натикаха вътре, заключваха и спускаха тежко желязно резе.
Нашата килия очевидно беше предназначена за един или двама човека, а ние бяхме осем души. Таванът на килията беше висок и най-горе имаше решетка. Но тя бе толкова висока, че не можеше да се погледне навън. Виждаше се само квадратче карирано небе...
Бяхме следните другари: Никола Вапцаров, Антон Попов, Стоян Захариев, Христо Петров, Борислав Николчев, Никола Русев, Иван Мурунов и аз… В тази килия престояхме 28 дена. В моите мемоари „Незабравимото“ аз съм разказал подробно за преживяното тогава в килията.
Обявяването на присъдите и събитията от 23 юли 1942 година
Сутринта към десет часа ни предупредиха да се готвим за отиване в съда. Тогава Вапцаров ми предаде тефтерчето си с поръка да го предам на брат му Борис и тетрадката „Сампа“, която каза да запазя при себе си. Аз ги мушнах между дрехите си и тръгнахме.
В съдебната зала приключваха последните приготовления. Освен официалните представители на властта - съдиите, прокурора, полицаите, вътре бяха допуснати неколцина близки на подсъдимите. И ето дойде зловещият час. Председателят на съда започна да чете присъдите:
„В името на Негово величество цар Борис III съдът, след като е установил, че подсъдимите са извършили противодържавни деяния, наказуеми по чл. 1 и 16 от Закона за защита на държавата, осъжда на смърт чрез разстрел... (изреждат се имената на дванадесет души - шестима избягали и шестима присъствуващи). Присъдата е окончателна, не подлежи на обжалване и следва да се изпълни в срок от 24 часа...“
Чухме имената на осъдените на разстрел присъствуващи другари: Антон Иванов Козинаров, Петър Иванов Богданов, Георги Иванов Минчев, Никола Йонков Вапцаров, Антон Николов Попов, Атанас Димитров Романов... В тоя момент залата се изпълни с писъци на жени и деца. Това беше най-трагичният момент в живота ми.
Председателят на съда продължаваше да чете: „Осъждат се на доживотен затвор... на двадесет години... оправдават се...“ Една група от петнадесетина души бяхме оправдани: Иванка Димитрова, Стоян Сотиров, Никола Русев, Даньо Вълчанов, Младен Исаев...
Стражарите започнаха да издърпват осъдените на смърт и ние се прегърнахме с Вапцаров на прощаване. Той извика: „Сбогом, другари! Нас ще ни разстрелят, но живота - никога!“
Когато камионетката ни откара отново в затвора, там, до входа, вдясно, вратата беше отворена и се виждаше решетката, където ставаха свиждания. Когато минахме, Вапцаров стоеше там и ние си махнахме прощално с ръка. Това беше последният миг, в който се виждахме с него. И между нас застана завинаги смъртта...
Беше жарък юлски ден, а аз изведнъж почувствувах необясним студ, разтърсиха ме тръпки и през цялото време криех от другарите овлажнените си очи... В килията бяхме вече не осем, а шест души - Вапцаров и неговият най-близък приятел Антон Попов ги нямаше.
Тетрадката, подарена от поета
Тогава в полумрака аз извадих тетрадката, която бях получил от моя другар сутринта, и я разгърнах. В нея прочетох негови стихотворения и между тях известното стихотворение „Предсмъртно“, но само първата строфа, която вместо заглавие имаше поставени звездички:
Борбата е безмилостно жестока.
Борбата, както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и... толкоз.
Какво тук значи някаква си личност.
Април 1942 г.
Значи тази строфа е била съчинена, когато Вапцаров след арестуването си през март 1942 година, след жестоките изтезания в Дирекция на полицията е направил опит да се самоубие. А някои твърдят, струва ми се Живко Живков, че тази строфа е била написана с остър предмет върху една от стените на килията там. В същия този трагичен ден - 23 юли 1942 г., само часове пред своята героична смърт, както свидетелствува Бойка Вапцарова, той написва и втората строфа от предсмъртното си стихотворение:
Разстрел, и след разстрела - червеи.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме.
14 ч. 23.VII.1942 г.
и й го предава на едно листче.
(Никола и Бойка Вапцарови)
* Със съкращения от книгата „Изстраданото слово“ (Срещи и разговори със съвременни писатели), Стефан Коларов, изд. Партиздат, 1979 г.
Снимка: Никола и Бойка Вапцарови; Институт за литература, dictionarylit-bg.eu
Никола Вапцаров пред машината в Бараково, 1932; Институт за литература, dictionarylit-bg.eu