Загадката на българката ♥ Блага ДИМИТРОВА

„Надничам в себе си, за да намеря там в зародиш образа, от който съм произлязла и в който ще бъда продължена…“

Блага Димитрова (1922 ~ 2003)

Пътуване към себе си

Тая вечер поисках да проникна в загадката на българката. Продух… Тук, на тоя трагичен кръстопът на изтока и запада, на севера и юга, е ставало най-силното течение. През сърцето на българката са препускали разнопосочни ветрове, прекосявали са го и разкъсвали. В мене викат, напират неразцъфнали багри, стъпкани плодове, невъплътени образи. Усещам как в мене мъчително пониква зърното на убити светове, как се протяга към светлината, как иска да пробие сляпата си кора и да разцъфне със закъснение от векове. В зърното набъбва музика, поезия, фрески, любовни песни, открития.

Ако в моя кратък живот има две откраднати години, то в моя дълъг живот на българка има откраднати векове. И както тия две мои откраднати години са най-голямата ми печалба, така и откраднатите векове са може би моята тайна, неосъзната придобивка. Нося в самите клетки на кръвта си, предадени от изстрадалите ми предшественички, интуиция, инстинкти, чувствителност, склонност към ясновидство.

Откраднатите векове аз съхранявам в себе си като изострени трептения, които ме довеждат до по-дълбок контакт със света. Това огромно пропуснато време през две робства се е трансформирало в мене в една страшна жизнена пàра, която все някой ден ще разчупи черупката-вкаменелост кой знае накъде.

Българка… Днес сърцето ми е туптящ възел от противоречия, в които се преплитат далечни корени от вярност за цял живот на една-единствена любов, с порив за пътешествия и приключения. Привързаност към домашна топлина и копнеж за излитане от кафеза на дома, за свобода и риск. Характерът ми е една мъчителна кръстоска на времена, вкусове и стремежи. Нося в себе си един непрестанен „продух“. Векът на техниката се сблъсква вътре в мене с века на гаданията. Старинната родопска песен – с модерния танц. Доченият панталон – с шарената престилка, отрязана от дъгата. Аз още вървя с люлеещ се ритъм на селянка, която носи кобилица на рамо и внимава да не изплиска слънцето от котлите, а пък се катеря по заводски конструкции. Като свлечена змийска риза напролет захвърлям зад себе си предразсъдъците и строгите древни нрави. И скъпо си плащам за тая дързост.

Аз нося някаква преждевременна зрелост. Изстраданият опит на вековете е моето израстване, преди да се родя. На тоя ветровит кръстопът на времената, при опасния, страховит продух аз съм опазила езика като огън в шепите си, за да го предам отвъд, към бъдещето. Дълбоко в себе си нося печата на незарасли рани. В своя характер пазя изплъзващите се черти на миналото и намека за нероденото утре… Надничам в себе си, за да намеря там в зародиш образа, от който съм произлязла и в който ще бъда продължена. В мене се сплитат кози пътечки и аз сама се лутам по тях, не мога да изляза от себе си. Всяка незнайна грешка на вековете, всяка вина на предходниците ми е превърната в мене в чувствителност и прозорливост. Сърцето ми носи отразени всички гами на миналите страдания като далечно, незаглъхнало ехо, трансформирано в женска интуиция.

Понякога частта е по-голяма от цялото. Аз кондензирам в себе си онова, което са били всички преди мене и което ще бъдат след мене. В един кратък миг се кръстосват всички времена. Една осъзната капка, отразила безкрая. Няма да пропадна в света, каквото и да ми се случи. Аз нося в речта си, в усетите и чувствата си, в наивната си мъдрост, в инстинктите си – откраднати векове, които никога никой вече не може да ми открадне.

Избрано от: „Пътуване към себе си“, Блага Димитрова, изд. „Български писател“, 1985 г.
Снимка: Блага Димитрова (1922-2003); Институт за литература, dictionarylit-bg.eu

2316 Преглеждания