„Аз съм вашата елхичка - рече зеленото момиче. - Искам да се върна в гората, при сестричките си…“
За детската душа, която потреперва от мъката на малката елхичка и новогодишните илюзии на детството – с разказа на писателя Георги Райчев (1882 - 1947) – представител на аналитичния психологизъм в българската белетристика, автор на няколко сборника с приказки и разкази за деца, оставили ярка следа в родната детска литературна класика.
(„Елочка“, Художники Ирина Рыбакова и Сергей Павлович Викторов)
♥ Елхичката
Вечерта, преди да си легне, малката Милка надникна на балкона. Там стоеше в ъгъла елхичката. Но тя не светеше както по-рано. Празниците бяха изминали и Дядо Мраз беше прибрал всичките украшения. Нямаше вече нито стъклените гъбички, ни червените ябълки, нито лъскавите райски птици и смешни палячовци и куклички.
Милка се прибра в стаята си и легна, но дълго не можеше да заспи. Пред очите й стоеше оголената елхичка. Тя задремва, пробужда се и в ума й все още се мяркаше елхичката. Какво ще стане сега с нея, горкичката, като няма вече украшенията й? И защо Дядо Мраз не е прибирал и нея заедно с тях?! След малко Милка неусетно заспа. Тя не помнеше колко време е спала, но изведнъж я пробуди жален вик:
– Помощ! Помощ, Милке, загивам! – пищеше някой в стаята.
Милка отвори очи и видя зачудена, че до креватчето й стои някакво непознато момиче. То бе чудно девойче – стройно, високо, облечено в широка зелена дреха и със странна шапка на главата. Но това не беше шапка, а посребрена стъклена коронка, с високо копие отгоре, също каквато беше стъклената ябълка на върха на елхичката. Но ето че и дрехите й не бяха съвсем човешки, а сякаш изтъкани от тънките иглички на елхичката.
Девойката се раздвижи и вдигна нагоре двете си ръце. Чудно – и ръцете бяха не като човешки ръце, а повече приличаха на прострените клончета на елхичката.
Но преди Милка да се опомни, момичето се притисна до нея, извърна плахо глава към вратата и отново запищя:
– Помощ, Милке, помощ, загивам!
Милка много се изплаши.
– От кого се боиш! Защо плачеш, момиче? – запита я тя разтреперена. – И коя си ти?
– Не виждаш ли, Милке, аз съм вашата елхичка – рече зеленото момиче. – Твоят татко е решил да ме заколи… Искам да се върна в гората, при сестричките си… Ето го… ето го, иде!
Наистина, вратата изпращя и в стаята се втурна Милкиният татко с голям нож в ръката. Той идеше право към момичето. Милка скочи и прегърна момичето.
– Татко, татко, недей! – замоли се тя.
Същия миг отвори очи и разбра, че е спала. В стаята нямаше никого.
Но тя все още трепереше, скочи и изтича боса в кухнята. И що да види! Там наистина беше татко и с голям кухненски нож в едната ръка, а в другата държеше повалената на пода елхичка и се готвеше да сече клончетата й.
Милка се спусна и улови елхичката разплакана.
– Татко, татко, недей! – извика тя, както преди малко беше се провикнала насън. – Пусни я! Тя иска да се върне в гората, при сестричките си…
Татко й се засмя и остави настрана ножа.
– Добре де – рече той, – аз не мислех да я коля. Щях само да отсека най-долните клончета, за да върви из снега по-лесно. Ще я сложим вън на двора и довечера Дядо Мраз ще я отведе пак в гората.
И той изнесе навън елхичката.
Цял ден Милка гледа елхичката през прозореца. Снегът отрупа клончетата на дръвчето, а то като че ли гледаше Милка и радостно полюляваше вейките си.
А на утрото на двора нямаше никого! Майка й каза, че през нощта дошъл Дядо Мраз и отвел елхичката в гората при другите елхички. Там тя щяла да порасне и догодина да се върне пак при тях, още по-голяма и хубава.
От: „Имало едно мече“, Георги Райчев, изд. „Народна младеж“, София, 1971
Снимка: Георги Райчев, 1934; Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, dictionarylit-bg.eu
Картина: „Елочка“, Художники Ирина Рыбакова и Сергей Павлович Викторов
