„Много от забраните у нас по същество са частна инициатива на хора, които не могат да понесат други да правят нещо по-добре от тях.“
(Последната снимка на Георги Марков, направена дни преди смъртта му в дома на неговия колега и приятел Димитър Бочев от друг техен „колега“ - Николай Калчев, агент „Мартини” от ДС)
Забраната
Няма по-жестоко нещо от съзнанието за некадърност. Почти винаги некадърността се съпровожда с амбиция, а това вече прави нещата трагични. Всеки път, когато в дадена област на изкуството се появи нещо ново, талантливо и интересно направено, то поражда чувството на горчива завист, която се превръща в озлобление, в омраза и кара въпросния гражданин да се опита да плюе върху тази творба. Не е много трудно във всяко произведение да откриете антипартийни загатвания, да посочите скрита умисъл, да дешифрирате антипартийни символи, да изтълкувате вражески алегории. Бил съм свидетел много пъти на дейци на културния фронт, които са се втурвали да обясняват на стъписани партийни работници или отговорни лица в разни институти колко ужасна, вражеска дейност се развива на една или друга сцена, чрез една или друга книга. Знам сцени, при които тези труженици на бездарието са пускали цялото си възможно красноречие, за да убедят отговорни фактори, че нещо трябва да се спре, нещо трябва да се предприеме, че така не могло. И като се прибави към картината изключително ниският естетически критерий на много отговорни лица, непознаването на изкуството и общата културна неграмотност, се вижда, че е лесно да им се пробута бълхата за слон и да се унищожат сериозни произведения. Много пъти съм си мислил колко много би спечелила българската култура, ако никой не се бъркаше в нея и ако всичките тия ангели пазители и хранители просто се занимаваха с нещо друго. Друг прийом, много пъти използуван, за да се накара партийно-държавният апарат да задействува срещу дадена творба, е твърде некрасивото подмятане, че авторът или режисьорът, или актьорите са си позволили да правят намеци по адрес на известни личности. Много леко се спечелва гневът на една властна личност, когато му се пошушне: „Вас ви имитират.“
Истинското творчество изисква свобода. То самоволно, без да пита някого, прекрачва известни приети или наложени граници. Онова, което великият съюз на бездарниците се опитва да направи, е да го върне обратно, да го затвори в същите граници, в които те се намират, като по този начин му отнемат свободата. Или, с други думи, насилствено да се изравнят конете с магаретата. В пространство от три метра конят и магарето бягат с почти една и съща скорост. Но при свободен простор работата е малко по друга.
Не мога да не стигна до извода, че макар и извършени с официална благословия, много от забраните у нас по същество са частна инициатива на хора, които не могат да понесат други да правят нещо по-добре от тях. Във всяко общество съществуват подобни завистливци, но в свободния свят на тях рядко им обръщат внимание, докато у нас мнозина от тях притежават властта да действуват, или поне да им се чуе гласът. В много случаи тъкмо те представляват самия механизъм, чрез който партията ръководи изкуствата.
Трябва да кажа, че споделям напълно разбирането, че у нас би било далече по-добре за всеки творец, ако съществуваше официална цензура. Един истински обществен институт, чиято работа да се основава на известни на всички принципи и чиито представители да имат своите човешки лица. Тогава на мнозина би олекнало, защото би се знаело какво е разрешено да се прави и какво не е. Нещо повече - би се знаело кой отговаря за дадено решение. Човек би могъл да влезе в разговор и да изложи своите мотиви на другаря цензор или пък би могло да се стигне до някакъв компромис. При сегашното положение на нещата, колкото и да се опитвате, не можете да намерите човека, който отговаря. Много пъти дори генералният директор на съответното ведомство вдига рамена и казва: „Съгласен съм с тебе, прав си, но не зависи от мен.“ Той не казва от кого зависи и ако речете да търсите, става една чисто кафкианска история. Това пък от своя страна дава възможност на истинските подстрекатели да се прикрият и да не носят никаква отговорност за стореното. От трета страна, истинският творец е такова дълбоко чувствително същество, че не произвежда работите си на конвейер. Той вероятно влага себе си в само няколко неща. И когато те бъдат отхвърлени или погребани, това е решителен удар за него. Нека не припомням тъжните истории на някои наши поети и кинорежисьори, и театрални режисьори. В същото време бездарникът работи стахановски. Той произвежда ли, произвежда, защото приятелите му от издателства и ръководства печатат ли, печатат. И така стигаме до приказката за сивия поток и за тия, които се давят в него.
Мисля, че всяко общество на тази планета, което уважава себе си, печели извънредно много, когато неговите представители създават талантливи произведения на изкуството, и обратното - губи непоправимо, когато в угода на бездарни амбиции изтръгва цветята от нивата си, за да предостави повече пространство на бурените.
1991 г.
От: „Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България“, Георги Марков, ИК „Пейо К. Яворов“
* Последната снимка на Георги Марков, направена дни преди смъртта му в дома на неговия колега и приятел Димитър Бочев от друг техен „колега“ - Николай Калчев, агент „Мартини” от ДС