Поет за Поета
„Със стиха си оплоди прокълнатите бразди. За човешкия провал пей с ликуваща печал…“
William B. Yeats, 1911, photo by G.C.Beresford (1864-1938)
♥ В памет на Уилям Бътлър Йейтс (умрял през януари 1939 г.)
1
Той изчезна посред зима:
ручеите бяха заледени, а летищата – почти безлюдни
и снегът се подиграваше със публичните статуи;
живакът хлътна във устата на умиращия ден.
О, всички уреди се съгласяват –
денят на неговата смърт бе мразовит и мрачен.
Далеч от болестта му
вълците пак тичаха през неувяхващите лесове,
селската река течеше пак, неизкушена от модерните пристанища;
опечалените езици
не допускаха поетовата смърт в поемите му.
Но за самия него този бе последният следобед –
следобедът на милосърдните сестри и слуховете.
Провинциите на плътта му се бунтуваха,
площадът на ума му опустя
и тишина нахлу в предградията,
електрическият ток на чувството прекъсна,
той се превърна в свойте почитатели.
Сега е пръснат сред стотици градове,
отдаден е докрай на непозната обич,
за да открие щастието си в друг вид гора
и според чуждия закон на съвестта да го накажат.
Словата на мъртвеца
се променят в жилите на живите.
Но във значението и шума на утрешния ден,
когато комисионерите реват като животни на платформата на борсата
и бедните понасят своите страдания, с които вече доста са привикнали,
и всеки в своята килия е почти уверен в свободата си,
за този ден ще мислят две-три хиляди,
тъй както мислиш за деня, когато си направил нещо по-необичайно.
О, всички уреди се съгласяват –
денят на неговата смърт бе мразовит и мрачен.
2
Ти беше глупав като нас – дарбата ти надживя всичко:
общината на богатите жени, телесната разруха,
самия теб. Безумната Ирландия те нарани с поезия.
И днес Ирландия запази лудостта и климата си –
поезията не поражда нищо ново, тя живее
в котловината на словата си – директорите там
не се намесват; тя тече на юг
от ферми на усамотеност, от досадни грижи,
от груби градове, в които вярваме и мрем; тя оцелява –
едно особено събитие, една уста.
3
Срещай славен гост, земя!
Уилям Бътлър Йейтс умря.
И съдът ирландски ляга
празен от лирична влага.
Злото време не щади
най-достойните гърди,
със забвение покрива
всяка фигура красива,
но дадеш ли му живот
в думите на своя род,
всичко ще прости тогава
и ще те отрупа в слава.
Тъй на Киплинг то прости
възгледите – помниш ти,
тъй и нему греховете
ще прости за стиховете.
В мрака на Европа лай
носи се от край до край
и в омразата си всяка
нация мълчи и чака.
Втренчва се от всеки взор
в теб душевният позор
и на милостта водите
спят, замръзнали в очите.
Слез, поете, слез в нощта
и от дъното с мощта
на човечното си слово
радост ни дари отново.
Със стиха си оплоди
прокълнатите бразди.
За човешкия провал
пей с ликуваща печал.
На сърцата ни пустини
извор дай и научи ни
как на дните си в затвора
пак да сме свободни хора.
Снимка: William B. Yeats, 1911, photo by G.C.Beresford (1864-1938); commons.wikipedia.org