През есента на 1959 г. видният писател и майстор на руското художествено слово Константин Паустовски (1892-1968) посещава България и я обиква с цялата си душа. От Родопите до Дунава, Търново, Шипка, Казанлък, Пловдив и Созопол, Паустовски е развълнуван от пъстрите гледки, историята на страната ни и хората, които среща по пътя си. По време на срещата си със студенти в Софийския университет писателят споделя: „Много съм щастлив, че дойдох в България. Доволен съм, че видях страна с такава красота... Тук срещнах голяма вътрешна култура и такт… Ако ме запитате къде бих живял в България, то бих отговорил - в Созопол или в Несебър. Непосредствени и мъжествени са вашите рибари.“ Завърнал се в Русия Паустовски пише очерка „Живописна България“, част от който споделяме.
(1892 ~ 1968)
♥ Живописна България (1959 г.)
Ще трябва да започна този малък очерк за България с една малка забележка по повод на думата „шума“. На български „шума“ значи листа на широколистни дървета. В тази дума се забелязва съвпадение на смисъла й със звученето. Това явление не се среща твърде често в живота на всеки език. Наистина „шумата“ почти през всичкото време шуми. Пролет и лете тя шумно трепти от вятъра, а есен се събира на купчини и шумоли под краката.
Споменавам за това, понеже пристигнах в България в разгара на есенната „шума“, през разкошното „циганско лято“ - съперник на нашето руско „сиромашко лято“. Затова видях една страна - поразително живописна и разнообразна по своите пейзажи - с такъв прозрачен есенен въздух, че отдалеч се забелязваше всеки изсъхнал лозов лист, бледозлатист или тъмночервен и пронизан от спокойното слънце.
В България са се запазили стари манастири - някогашна опора в борбата на народа с турското владичество. Стените на манастирите са украсени с фрески. Особено хубави са фреските на чудесния художник-примитивист Захари Зограф. В един от манастирите близо до град Търново видях как през ниския прозорец на църквата надничаше лоза. Листата й бяха пожълтели от есента. Тук-там те се докосваха до фреските на Зографа и човек не можеше да ги различи от светлозлатистото им сияние. Вътре в църквата висеха закачени за резбата на дъбовия олтар големи кичури черно грозде.
Българските другари съжаляваха, че съм пристигнал късно - всеки ден можеха да почнат дъждове. А аз бях щастлив, че видях страната в сърмени византийски одеяния, във всички оттенъци на „шумата“.
За щастие сухата есен продължи дълго. За мен бе хубаво и това, че видях България след прибиране на реколтата.
По полята тук-там още събираха памук, но по селата вече бръмчеха многолюдни пазари, остророги волове със сини като морето очи откарваха последното цвекло, жени предяха по праговете, селските читалища бяха препълнени с посетители - деца и младежи, печеше се на керемиди риба, тъпани лудо думкаха отвъд стените на селските къщи - започваше времето на есенните сватби. По селските мегдани шареха циганки с ярки шалвари и се натрапваха да гледат за късмет, малчугани хвърляха книжни фишеци, а магаретата, възмутени от малчуганите, почваха да ритат и да реват проглушително: „И-и-а! И-и-а!“
Най-добре е да се пишат очерци, като се държи сметка главно за свободното излагане на материала. И затова тъкмо тук е уместно да се кажат още няколко думи за магаренцата. Тези търпеливи работници - преносвачи на всякакви товари - в България са може би не по-малко, отколкото товарните коли - камионите. Това обстоятелство, въпреки размаха на строителството, придава на страната един външно измамлив, малко патриархален облик.
Цялата страна е в буен кипеж на строителство. Строят заводи, пътища, язовири, градове, курорти, и то строят солидно, наистина за векове.
За строителството ще разкажа по-късно, а сега да завърша започнатия разказ.
Магаренцата са трудолюбиви и трогателни. Те старателно вървят по пътищата отстрани, мигат с дългите си детски ресници и замислено клепат с прашните си уши. Из Стара планина срещахме върволици магарета, натоварени с дърва. Те вървяха съвсем сами, като се подчиняваха на най-предното магаре, не спираха без нужда и дори не се опитваха да си пощипнат трева. Те бяха „на работа“ и се отнасяха към работата си съвсем добросъвестно.
В музея в град Пловдив се съхранява така нареченото „Златно съкровище от Панагюрище“ - осемнадесет изковани от чисто злато чаши и амфори с барелефи, изобразяващи елински богове и сцени от „Илиадата“ на Омир.
Това е тънка златарска работа на неизвестни гениални майстори от елинската епоха. Съкровището е било намерено неотдавна, през 1949 година, от тримата братя изкопчии Дейкови, когато копаели глина за тухларницата край Панагюрище. Златното съкровище блести в полутъмната зала на музея като малко слънце и хвърля отблясъка си върху всичко наоколо. Като го гледах, бях далеч от мисълта да давам каквито и да било определения и сравнения, но още на следния ден нейде в предпланините на Родопите слънчев лъч освети склоновете на хребетите, които се губеха в мъгла, и изведнаж цялата далечина изплува и заблестя изпод мъглата като струпани един върху друг златни върхове, подобно на съкровището от Пловдивския музей. И изведнаж ми се стори, че това съкровище е олицетворение на есенна България.
В България е погребана под земята дългогодишна история. Въпреки повишения интерес на българите към миналото на тяхната страна без съмнение и досега в земята лежат от никого още неоткрити развалини от градове, храмове, многобройни остатъци от някога богати и най-различни култури. България е била път на народите, място на продължителни биваци.
Първите дни от престоя ми в България аз взимах мнозина българи за историци или археолози, независимо от това какви бяха те всъщност - писатели или лозари, студенти или агрономи. Те всички знаеха своята история и я разбираха и това свидетелствуваше безусловно за любовта, която изпитваха към своята страна, към своя народ.
Националното съзнание се заражда не само в борбата за независимост, но и от чувството за истинския живот на своята страна, от чувството за кръвната връзка с народа през всички епохи на съществуванието му, от познаването и пазенето на своя език, бит, народно изкуство.
Българите са големи патриоти. Но те са същевременно и хора, които лесно усвояват всичко ценно от културата на другите страни и го използуват за нуждите на своя народ.
Разкопките, започнати планомерно след установяването на народната власт в България, са дали вече няколко находки от световно значение. В края на войната близо до град Казанлък е била открита тракийска гробница. Фреската в гробницата е от художник, равен по сила на най-великите майстори от Възраждането.
На фреската е изобразена тънка жена, с прекрасно бледо лице. Тя седи в кресло, а до нея, в друго кресло - облегнат назад, е почернелият труп на мъжа й. Тя държи ръката му и тези две преплетени до лактите ръце правят потресаващо впечатление. Нейната ръка е пълна с най-нежен живот, през нея прозира леката розовина на кръвта, а неговата ръка е черна като овъглена на клада лозница. В очите на жената се чете любов и ужас. Зад креслата стоят високи и тънки коне с тревожни очи. Конете са изрисувани със сива и зеленикава боя. Тук са били изобразени, както ми обясниха, особена, сега вече несъществуваща порода „тракийски коне“. В тази фреска може да се намери началото на няколко течения в живописта (чак до импресионизъм), които са се появили много векове по-късно.
Над гробницата е построено едно полусферично бетонно здание, за да се запазят фреските от сътресения и от достъпа на външен въздух. В гробницата има сеизмографи, сложни термометри и други уреди, които отбелязват състоянието на въздуха и температурата. В България историческите и културни паметници се пазят особено грижливо.
Не смятам да описвам всички исторически забележителности на България - те са извънредно много. Затова ще разкажа накратко само за развалините на римския град Никополис край Дунав и дори може би не толкова за самите развалини, колкото за пазача им.
Развалините могат да бъдат наречени „Източен Помпей“. Те са много красиви, тези изсечени от дребнозърнест сивозелен камък колони, фризове, архитрави, форуми и театри, гъсто обрасли с жълти лишеи. Сега този град е столица на също такива сиви като камъните гущери. В далечината се синее Балканът и вятърът шуми в клоните на самотна дива слива…
Ялта, декември 1959
Из: „Живописна България“, Константин Паустовски, изд. „Народна култура“, София, 1963
Снимка: Константин Георгиевич Паустовский (1892-1968), ru.wikipedia.org