Копнежът на народите не ще умре бездетен ♥ Николай РАЙНОВ

Николай Райнов (1889 ~ 1954)

Новата цивилизация („Копнежът на народите“, 1919 г.)

Ние имаме нужда от нова цивилизация, от ново отношение към света и към подобните нам. Кой ще ни даде това отношение? Кой ще ни даде тая цивилизация? Тоя незнаен Исполин, Който би сторил това – Него зоват народите в своята мъка, към Него лети копнежът на човечеството.

Да видим, основателни ли са тия надежди; да видим, не ще ли погине безплоден тоя копнеж. Събитията от началото на общоевропейската война насам доказаха с неоспорима сила едно: че европейската цивилизация е стигнала до мъртва точка, избила е в сляпа улица; ние не сме се още очовечили – и тя не може да ни очовечи.

Не е ли настъпило, наистина, онова, което Освалд Шпенглер нарече „Залез на Запада”? Много показалци сочат натам. Общата криза във всички области, бързият – дори трескав – развой на събитията, несполучливият опит на Русия да разреши тая криза чрез съветско-републикански ред, страданията на толкова народи, на чиито плещи тежат неизплатими дългове, несигурността на международните договори, липсата на плодоносна система във всички области, бързата смяна на мнения, водачи и правителства, общата несигурност и неустановеност: тия признаци, очевидно, показват, че старото е вече негодно, че то се руши и скоро ще се разпадне съвсем. Ала – иде ли ново? Нека се съгласим с безнадеждните изводи на Шпенглера: нашата цивилизация наистина загива. Но ще се свърши ли с нея светът? Не може ли да се посочи някой сигурен път на копнеещото за доброчестина човечество? Вижда ли се от върховете, на които стои нашето познание, тоя път?

За щастие, нашата цивилизация не е първа в историята. Изглежда, че не ще да е и последна. И други цивилизации са умирали, задушени от своите противоречия: египетската, месопотамската, гръко-римската. Но винаги тяхната смърт се е придружавала от появата на нова цивилизация, в която човечеството е виждало по-добър път за развой, по-сигурна област за духовна работа, по-плодоносна почва за творчески живот. Мисълта, че в развоя на отделните цивилизации царува закон за ритъм, е била споделяна от мнозина философи и учени. Има зараждане, цъфтеж, узряване; сетне иде отпадък, и цивилизацията загива. Но винаги – преди да загине – се е явявала нова, в чийто градеж взимат участие досущ нови творчески сили. Годните единици от загиналата цивилизация се преливат в новата, стига да се приспособят към нея. Тъй се осигурява безспирният напредък на човешкия дух.

Ние съзираме една честита възможност, стига да се възползуваме от нея: като се създаде идната цивилизация, да последваме примера на нейните строители, да им помогнем, да влеем силите си в потока на новото творческо дело. Но кога ще се зароди тая цивилизация? Не ще ли бъде късно? Не ще ли отвлече някоя всесветска катастрофа, която вече начева с близката всеобща война, всички останки от нашата култура (па и от прежните) в небитието? Не. В това отношение можем да бъдем спокойни. Има неоспорими признаци, че новата цивилизация вече начева; нещо повече: вече е наченала. Копнежът на народите не ще умре бездетен.

За да оценим както е редно тия признаци, трябва да знаем как се раждат и как умират цивилизациите. Всяка от тях е плод на известно религиозно съзнание, което се отпосле оформява в особна вероизповедна система, когато се яви някой голям ум да оцени нуждите на времето. Тъй, от голямата арийска раса са се отделяли една по една големи групи преселници, поели път на запад; една след друга, всяка от тях се е обособвала според новите условия на живот, а нейните потомци са се явявали с нови телесни и душевни признаци, отлични от тия на своите предци. Тъй са се зародили отделните подраси, каквито са египетската, староперсийската, гръцкоримската, латинокелтската и тевтонската. Едно трябва да се запомни: цивилизацията се винаги основава на отделна религия. Вие знаете, че във Вехтия Завет се предписват не само култови повели, а и такива, що засягат хигиената, поземната собственост, половите отношения, правовите въпроси, съдебните и наказателни мерки. Свещените писания на старите народи определят вървежа на целия обществен живот и дори предначертават политиката, що трябва да води подрасата.

Знайно е, че основните догми на всички религии са тъждествени по съдържание, макар и различни по форма. Един и същ идеал се дава в тях: да стане човек едно с Бога, съвършен като Него. Но неоспорим е и друг факт – всяка религия особено набляга на известна идея; тази идея става характерна за цялата цивилизация на подрасата, която се обагрюва – тъй да се рече – в нейния тон. Изчерпи ли се господствуващата идея, цивилизацията отпада, засушава се от противоречия, а сетне загива. Няколко примера. В индуизма преобладава идеята за дълг. Затова идва и кастовата уредба: човек се ражда в такива условия, каквито е заслужил през миналия си живот: пред него стои строго определен дълг (тъкмо това съдържат „Законите на Ману”). Тоя дълг е тъждествен с истината, той е върховната истина за човека (санскритската дума Dharma значи и „дълг”, и „истина”).  Изпълнява ли си личността дълга, тя ще напредне, през идния живот или през някой друг ще се роди в по-горна каста. В египетската религия преобладава идеята за наука; а цивилизацията се стреми да опознае силите и възможностите на физичната област. У персийската пък господствува идеята за чистота. Огънят и слънцето са символи на чистотата. Всеки от персите сутрин дава обет на Ахурамазда да мисли, говори и действува през деня чисто. Затова и тяхната цивилизация е била в основата си предимно етична, а не естетична, каквато е гръцката. Последната има за основа схващането, че хубостта е божествен признак, затова културата на Елада почива върху хубостта. Римската пък са гради върху закона; там е от първостепенно значение дългът на личността към обществото, към държавата, която се смята за обществено нещо, за притежание на всички (res-piblica). Рим стои върху закона, затова неговите граждани завладяват народите и смогват цели векове да ги държат под властта на своя авторитет. Будийската религия се опира на мъдростта. От Гаутама Буда насам, индийските философски системи твърдят, че вси скърби, напасти, несполуки и беди на човека идат от незнанието. Развоят на личността се схваща като постепенно опознаване на света, дето живее човек, на самата човешка душа и на световните закони.

У християнството преобладава идеята за спасението. Цялата християнска цивилизация е възникнала върху схващането, че човешката личност е нещо много ценно. Всеки има тук, наземи, да свърши нещо; той трябва да служи на другите доброволно, непринудено, да се жертвува за другите, за да спаси душата си. Напредъкът се схваща като личен подвиг, като закрепване на силна и себевластна личност. В това е разликата между източните цивилизации и нашата, западната, че първите са тачели семейството или народа, а ние тачим личността; те са говорили само за длъжност, а ние говорим изключително за права. Доведе ли се до крайност основното схващане, ръководната идея се изчерпва – и цивилизацията рухва. Тъй рухна и индуизмът със своите касти, тъй рухва и християнството с учението за лично спасение. За човечеството е било потребно да създаде силни личности, затова учението за прераждане се премълчава: за него говорят само отци като Оригена, когото църквата осъжда, и секти като гностиците, богомилите и западните албигойци, които се смятат за еретични. Когато учениците запитват Иисуса, минавайки край слепородения, той ли е сгрешил, или родителите му, та се е родил сляп. Учителят им – наистина не възразява, че прераждане няма и че вярата на есеите е лъжовна; но все пак той се не спира на това учение, макар че е имал не един повод за това. Подбудите са ясни: ако се приеме прераждането, личността може да забави своя развой; а щом знае, че живее само веднъж и че от извършеното през земния живот зависи вечният и живот след смъртта, тя ще се изостри, ще дорасте да подвиг, ще развие всичко индивидуално у себе си. Тъй се ражда западната цивилизация, дето владее борбата, съперничеството, здравият разум, опитът, силната личност. На второто Христово учение – това за жертвата, за службата на другите – се обръща внимание само в първите векове: след епохата на мъченичеството то бива някак забравено и не дава плодове; а тъкмо то е било предвидено като спирачка на първото. Естествено е, че плод на такова схващане ще бъде демократизмът; всеки народ трябва да се щади също тъй, както и отделната личност, да се развива на свобода. Но след време личности, па и народи, осъществили християнския идеал в тесен смисъл, начеват да си съперничат, да се борят за надмощие, да си оспорват земята, въздуха и правото на живот: себелюбието се озъбва и дори идеята за спасение чрез вяра и дела се забравя.

Затова днешната цивилизация не ни задоволява. Тя е пред своята смърт. Ние сме изчерпили съдържанието на господствуващата идея, личността се е изострила; тя не желае да се самопожертвува за другите, не желае да осъществи второто искане на великия Учител – службата за другите. Затова нашият демократизъм е лъжлив. Ние виждаме, че всяко същество има право на минимум удобство, а системата, що сме усвоили, не отговаря на това изискване. Но ние не знаем с каква нова система да заменим негодната, нито ни е ясно – как да направим замяната. Ето че демократизмът се изражда в жестока теория – дори в своето крайно осъществяване – комунизмът. Някои подсказват, че в международния живот е необходима общоевропейска конференция – и ние сме склонни да се съгласим, че няма още мост към тая идеална форма.

Като разгледахме накъсо зараждането на религиите, за нас става ясно, че през всяка една от тях човечеството изживява по една степен от своя развой. Всеки Учител идва в свое време между оня народ, който ще усвои, разпространи или изживее религията му. Всъщност появата на една религия – която е винаги отраз на вътрешния живот у човека – предхожда всякога появата на религиозния наставник: тя се е родила вече в душите на хората, които смътно очакват да се яви един синтетичен ум и да им каже как да живеят. Не веднъж се е повтарял в историята един и същи факт – когато една религия умира, другата е била вече родена.

Ние видяхме, че християнството се е изчерпило като възможност, поне в оня вид, както ни го дава църквата. Има ли признаци, по които да съдим, че се е зародило някакво ново религиозно съзнание? Има. Преди всичко в някои среди начева да се проявява все по-широк дух на братство. Такива са, най-напред, младежките съюзи и организации. Друго: възраства важността на духовното; каквито и да са възгледите и хората, стремеж към жива духовност установяваме в идейни течения като теософията, мистицизма, окултизма, „християнската наука”, „новата мисъл”, метапсихиката, дъновизма и др. Тяхната главна жажда е алтруизмът, стремежът да се направи нещо за другите. Възраства и усетът към хубост; желанието да общува човек със света на изящното навлиза все повече и повече в самия живот и става част от него. Религиозното съзнание се мудно променя. По-рано се вярваше в личен бог, отделен от света; а сега хората почват да си представят Бога като едничък, но всеобщ живот, разлян във вселената, като световно съзнание. Идеята, че бог е внедрен в света, е основа на пречистения пантеизъм, тясно свързан с двата посочени признака на новото съзнание – нуждата от всеобщо братство и от всеобща хубост. По-рано цареше догматизмът: вярата в положения, които външен авторитет налага като истини. Сега почва царството на мистиката: самата човешка душа, божествена по естество, опознава истината чрез вътрешен опит. Мистиката, която е някога създавала изстъпленици и светии, днес ражда поети, философи, музиканти и художници. От двадесет години насам – ние стоим пред редица любопитни художествени опити. Старите академични правила падат. Иде ново, живо изкуство: по-важно е художнишкото чувство за света, отколкото самия свят, който всеки може да види. В областта на изящните изкуства, на музиката и поезията – става революция, откак се яви експресионизмът: нови схващания бликват, налагат се за време, за да остареят скоро-скоро и да се заменят от новодошли, още неизпитани. Но те всички имат една обща черта: трябва да се изобразява душата, а не светът.

* Из лекция на Николай Райнов във Военния клуб в София, по покана на Теософското общество, юни 1919 г.
Снимка: Николай Райнов (1889-1954), Институт за литература, dictionarylit-bg.eu