„При диктаторските режими жертвите са поставени пред избора „мисли като мен, или ще умреш“. Токвил счита, че в бездушните, в инертните демокрации, може да се каже всичко освен истината.“
(1929 ~ 2006)
Според Токвил диктаторските, абсолютистките, деспотичните режими най-тежко поразяват и убиват тялото. Оковават тялото в пранги, изтезават го, измъчват го, унищожават го по разнообразни начини - обезглавяване, обесване, разстрел, с камъни, с клади на Инквизицията. Деспотизмът не обръща внимание на душата, която се издига непокътната над смазаната плът и превръща жертвата в герой. Токвил твърди обаче, че в бездушните демокрации (аз ги наричам слаби и безжизнени), в инертните демокрации, деспотизмът напада не тялото, а душата. Именно душата тиранията иска да окове, да изтезава, да потиска. При диктаторските режими жертвите са поставени пред избора „мисли като мен, или ще умреш“. Бездушните демокрации казват на жертвите си: „Изборът е твой. Свободен си да не мислиш като мен. Ако не мислиш като мен, няма да те накажа с аутодафе, няма да докосна тялото ти, няма да конфискувам имуществото ти, няма да наруша политическите ти права. Няма дори да ти забраня да гласуваш. Но ти никога няма да бъдеш избран на власт. Никой няма да те уважава, няма да те следва. Защото ще използвам моите закони за свобода на словото и мисълта, за да те обявя за нечист, за несретник, безумец, лъжец, развратник, грешник. Ще те осъдя на гражданска смърт. Ще те обявя за престъпник и нарушител на законите, за обвиняем, и хората повече няма да ти вярват. Нещо повече: тези, които мислят като теб, ще те изоставят, защото се страхуват да не ги сполети твоята съдба“.
Токвил счита, че в бездушните, в инертните демокрации, може да се каже всичко освен истината. Всичко може да се изрази и разпространи, освен свободата да кажеш истината. Тъй като истината не оставя никакъв друг избор, а това вдъхва страх. Повечето хора се предават на страха, и защото се страхуват, изграждат непреодолима граница около свободата да кажеш истината. Невидима, непобедима бариера, зад която те мълчат, или се присъединяват в хора срещу истината. Ако някой от нечистите прекрачи границата, прескочи бариерата, върху него светкавично се стоварва наказанието. Границата, бариерата и светкавичното наказание са възможни благодарение точно на тези, които мислят като нечистите, но благоразумно мълчат, за да избегнат анатемата и отлъчването. Понякога те се колебаят, не взимат решение, увъртат и мънкат. Но винаги замлъкват, ужасени от опасността, която ги грози заради това колебание. И така, те изоставят престъпниците и обвиняемите на съдбата им. Същото направиха и Апостолите, когато напуснаха Христос, арестуван по заповед на Синедриона. Изоставиха Го и когато беше подложен на оскърбления по заповед на Кайафа и пое пътя към Кръста.
Бих искала да изясня нещо. Наказанията на тялото и духа не ме безпокоят. Не се страхувам от смъртта на тялото, защото мразя смъртта и я считам за обикновено разхищение на Природата. Във война и мир, в здраве и болест, никога не съм приемала смъртта сериозно. Затова всеки, който мисли, че може да ме уплаши с гроба, прави голяма грешка. Не се страхувам и от смърт на духа, защото съм свикнала да ме считат за престъпник. Колкото повече ме анатемосват и отлъчват, толкова повече не ме е страх и ставам по-силна. Не забравяйте, че и аз съм еретик като Mastro Сессо. Но това, което ме безпокои, е непреодолимата граница, с която Западът огради Мисълта. Непобедимата бариера, зад която повечето от хората на Запад мълчат или се присъединяват към хора на лъжите, заклеймяването, благоговението пред врага и неуважението към тези, които се сражават с него.
Из: „Силата на разума“, Ориана Фалачи, ИК МаК, 2008 г.
Снимка: commons.wikimedia.org
