„Аз съм всякоги бил бьлгарин и ще бъда не само до гроб такъв, но еще и после смъртта ще оставя завещание и прах ми да ся не смеси с други народност!“
Видният наш фолклорист, литературен историк и етнограф акад. Михаил АРНАУДОВ (1878-1978) за характера и заветите на Раковски.
Българският революционер, историк, етнограф и писател Георги Стойков Раковски (по рождение Съби Стойков Попович, 1821-1867)
Характер и завет на Раковски
Личността на Раковски, в осветлението на делата и на литературните произведения, се очертава твърде релефно за оногова, който иска да долови основните линии на характер и съдба. Импулсивен дух, волева натура, той води бурен живот, обречен на идеала. Изключителното господство на мисълта за народ и отечество отстранява всички егоистически подбуди, освен една: да бъде той, който чувствува добре силите си, ръководител на предприетата революционно-политическа акция.
Фанатичен патриот, той не признава човечество и нации, освен доколкото те биха служили на българското въздигане. Българската племенна стихия го владее дотолкова, щото той може да изповяда искрено: „Аз съм всякоги бил бьлгарин и ще бъда не само до гроб такъв, но еще и после смъртта ще оставя завещание и прах ми да ся не смеси с други народност!“ (3.ІІ.1861). Установен в домогванията си, той иска подчинение от ония, които му са верни, води „жестоки“ препирни, налага се, не търпи противоречие, отстранява или оборва рязко съперниците си с други разбирания (Цанков, Касабов). „Моя характер не търпи никакъв господар над себе си“, заявява той, който вижда наоколо си разединение и неразбиране на истинското положение (10.ІІ.1861).
Героизмът му не изключва остри кризи на милост и на душевна мъка, на плач и сълзи, когато вижда че народното дело е на път да се провали по вина на страхливи, тъпи или недостойни люде. Но отчаяние или отказ от предприетото му са чужди; той е неспособен за поврат в дълбоките си влачения: „Всякоги съм бил непоколебим на онзи път, кого съм си веднъж за всегда начъртал до смърт да следовам“ (17.V.1861). Той съзнава ясно едно нещо: „Ние се находима днес (началото на 60-те години) в едно най критическо положение и время, щото сега или ще излезе и наша народност на свят, или ще се потъпчи от други някои си завладетели, и Бог знай веки, колко века еще треба да тъжим под чузда власт!“ (6.VІ.1861).
Жизненият път, участта и дейността му зависят от тази насока на темперамента и тези концепции на ума. Задачите на историческия момент го поглъщат изцяло и в услуга на големите национални въпроси той поставя всичката си неизчерпаема енергия. На отечеството си той иска да бъде полезен като политически агитатор и съзаклятник, като публицист, като поет, като учен. И навред той оставя значителни следи, въпреки неизбежните крайности или грешки. Писателското му дело носи фрагментарен характер. Условията не му позволяват да се вглъби в научните проблеми; дарбите му не го предразполагат за поезия. Но като културен историк, етнограф, публицист и мемоарист той е необикновено крупна личност в епохата след Кримската война и заветът му тук налага от рано дълбоко преклонение, което достига и до по-далечните потомци. Над всички отделни заслуги изпъква обаче духът и нравственото величие на оногова, който като войвода, политик-реалист и учен мечтател ни дава внушителния образ на пробудената българска народност в 40-те и 50-те години на XIX век. Раковски е едно от най-изразителните въплъщения на българския национален романтизъм през периода на засиленото възраждане и без него ние не бихме могли да си мислим появата и подвига на кръга около Л. Каравелов, Ботев и В. Друмев.
Из: „Г. С. Раковски“, Михаил Арнаудов, изд. „Българска книга“, София, 1942 г.
Снимка: Българският революционер, историк, етнограф и писател Георги Стойков Раковски (по рождение Съби Стойков Попович, 1821-1867), bg.wikipedia.org
