„Не Бог, а човекът унищожава света. Ние рушим света, ние сме тези, които ще изгорим света, ние заразихме водите, храните и всичко, ние подготвяме световното правителство и контрола над всички, ние правим всичко.“
~ Лимасолски митрополит Атанасий (Николау)
(„Христос в пустинята“, 1872, худ. Иван Крамской)
╫ „Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще наситят”
Правдата в Църквата не е правда в светския смисъл на думата. Не е правдата от този свят, която отдава дължимото на онеправданите със светските критерии. С други думи, ако имам 50 лири и ми ги откраднат, справедливо е да ми ги върнат обратно. Ако трябва да разделя една нива с някой, справедливо е да я разделим на две и аз да взема половината. Това е светската правда. Разбира се, тя е правилна и необходима. Затова съдът въздава справедливост, съществува правото, можем да настояваме и да търсим нашата справедливост. Когато обаче Писанието говори за правдата на човека, когато Христос изрича блаженството „Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще наситят” (Мат. 5:6), Той няма предвид тази правда. Защото човекът, който чете Евангелието и го тълкува по светски, може да каже: „Ето, Христос иска да има справедливост, затова и революцията, която ще донесе справедливост, е оправдана”. Понякога се чуват гласове, че Христос бил революционер и се стремял към социална справедливост – всички това е най-малкото наивно, защото Той никога не се е занимавал с това, никога не е говорил утопии.
Той знаел много добре какво означават светът и човекът. Той знаел, че светът винаги ще следва своя път и няма да се промени. Той не заблуждавал Себе Си, нито нас с обещания за утопични неща, вярвайки, че в определен момент на света ще настъпи радост, мир, ще цари справедливост, сигурност – ей такива неща, които ги говорят особено покрай Рождество Христово. Това са сладникави думи, които в крайна сметка са подигравка. 2000 години Христос не донесе правда, сега ли ще я донесе? Сега, когато светът наближава своя край, рушим го, унищожаваме го, сега ли ще настъпи правдата, когато нещата се влошиха повече, откогато и да е било? Състоянието в света преди беше друго. На земята никога няма да настъпи нито правда, нито мир, нито радост. Този свят ще следва своя път. Това е път, който за съжаление зависи от свободата на човека, от човека, който е свободен и въз основа на свободата чертае своя път. За съжаление, този път е път на разруха. Затворили сме се в нашия избор и кой днес може да ни освободи от този ужасен затвор? Кой може да ни освободи от стръмния наклон, по който са тръгнали нещата? Създадохме толкова хубава и могъща технология, изградихме живота си изцяло върху нея и вече никой не може да ни освободи от нея. Постоянно вървим към разруха. И науката го потвърждава. Дано да не е вярно и да има и друга възможност, но от думите на учените и съдейки по действителността, вървим по този път. Това се казва и в Евангелието, в което се говори за т.нар. „последни неща“ и е описана тази трагична картина. Пророк Даниил говори за последните дни на света и казва, че накрая големите знания ще унищожат човека. Мисля, че разрушенията, заразяването на водите, въздуха, храните, за които се говори в Откровението – всички тези неща вече са осезаема реалност. Когато бях 15 годишен и четях за тях, бях в недоумение и си казвах: „Ама възможно ли е Бог да ни изтреби? Четох едно „Послание”, което баба ми имаше. Тя ми даде да го прочета и в него се казваше, че Бог ще изпрати огън, ще ни изгори, ще ни изпържи, а аз се ужасих и казах на баба си: „Ама възможно ли е Бог да ни изтреби?”. Разбира се, баба ми беше непреклонна. Тя смяташе, че това непременно ще стане предвид акъла, на който сме. Това обаче толкова ме заинтригува, че попитах енорийския свещеник и той ми каза: „Не, чедо мое, Бог обича света. Няма да го разруши”. Утеших се.
По-късно моето голямо недоумение беше разрешено, когато на дело видях, че не Бог, а човекът унищожава света. Ние рушим света, ние сме тези, които ще изгорим света, ние заразихме водите, храните и всичко, ние подготвяме световното правителство и контрола над всички, ние правим всичко. И накрая не ние ще кажем на Бога: „Защо, Боже мой, ни унищожи?”, а Той ще ни попита: „Защо унищожихте света, който Аз ви дадох, защо унищожихте вашия живот, вашето щастие?”.
Затова никога няма да има правда на земята. Да вярваме, че това ще стане в определен момент, е средновековна утопия. Нито Евангелието ще властва в света. Евангелието не властва в Църквата, та в света ли ще властва? Както казваше старец Паисий „Ние, които го четем десет пъти на ден, не го изпълняваме, та светът ли ще го изпълни?”. Хората няма да изпълнят Евангелието, нито ще опазят Божието слово, нито ще има ангелска държава на земята. Светът винаги ще носи печата на несъвършенството, на човешкото безпомощност, на човешката недостатъчност, на човешката свобода. Ако човек иска, пази Божието слово. Ако не иска, казва „Не искам!” и приключва с това. Не можеш да го задължиш да пази Евангелието. По никакъв начин. Всичко се крепи върху свободата на човека, върху неговия свободния избор и той има правото да избере злото, да избере да отхвърли Бога, да каже: „Аз не искам да живея близо до Бога!”. Той има това абсолютно право.
…Какъв свят да строиш? Та ние самите себе си не можем да командваме. Сами себе си не можем да свестим. Опитваш оттук, а то минава оттам. Себе си не можем да свестим, та другите ли? Христос казва: „В света скърби ще имате”(Йоан 16:33) и „Ето Аз изпращам като агнета посред вълци” (Лука 10:3). Нашият живот е предначертан. В този свят трябва да сме готови да претърпим неправдата на света, неправдата на смъртта, както мъчениците, които не очаквали нищо от този свят. Правдата, за която Евангелието говори, е Сам Христос. Той е правдата за човека. Човекът е онеправдан, когато е далеч от Бога. Тогава неговото съществуване бива онеправдано. Както едно дете, което веднага щом се роди, го вземат от родители му и го дават в дом, бива онеправдано, защото ги няма родителите му, а после те идват и го вземат. Същото нещо в още по-голяма степен става, когато човек живее далеч от Бога, без Бога. Без Бога човек е истински онеправдан и лишава себе си от великата възможност да живее свободата на Божието чедо. Следователно, правдата за човека е Божието присъствие. Христос е нашата правда, нашият мир, нашата радост. Когато Той казва, че блажени са гладните и жадните за правда, Той има предвид не светската правда, защото знае много добре, че тя никога няма да настъпи, а Божията правда.
Човек трябва да гладува и жадува за правдата – както гладният и жаден човек очаква момента, в който ще отиде да яде и да пие, така трябва да се чувстваме, за да се наситим и да се вдъхновим от присъствието на Бога, Който е наше оправдание. Както знаем от медицината, а и както баба ми казваше, който яде и спи, не е болен. Човекът, който има апетит и се храни добре и спи добре, не е болен. Този, който не се храни добре, ако не е на диета, значи е болен. Това безапетитие не е благотворно и означава, че човек е болен. Нещо става, виждаш го, че слабее, губи сили и остава в изнемощяло състояние, докато в един момент ще умре от глад и липса на витамини. Същото става и с човека, който не иска нищо. Няма желание за нищо. Това, чеда, е признак на нашата епоха. Не знам дали и преди го е имало, но постоянно виждам, че днес е много силно изразено при младите хора.
Днес младите хора имат духовно безапетитие. Не искат нищо. С нищо не можеш да ги трогнеш. В младите хора е умряло всяко желание за каквото и да е. Ако четете писания на такива деца – например наркомани, в тях пишат „Не ме интересува нищо!”. Казваш му да не взема наркотици, защото ще умре, а той: „Не ме интересува дали ще живея!”. Все едно да имаш един труп, един скелет и откъдето и да го хванеш, все е мъртъв. Или едно тяло, което е от дим – няма нищо в него. Когато душата на човека умре и престане да търси, тогава наистина се изправяме пред голям проблем. Знаете ли, дори и тези, които търсят моментния грях, най-малкото имат някакво търсене – харесват им гуляят, насладите, охолството, парите, едно или друго. Това е нещо, някакво движение. Разбира се, това движение води до смърт. Това е развалена и изкуствена храна и ще настъпи момент, в който човек ще се поквари, както този, който яде развалена храна, след това целият му организъм се уврежда. Когато обаче човек нищо не иска, тогава наистина има проблем. Много пъти ми се е случвало да срещам деца, които за нищо не ги е грижа. Какво да им говориш? За Бога ли? Не ги е грижа. За родителите им ли? Не ги е грижа. Не знаеш как да постъпиш с тях. Трябва да го хванеш този човек, но откъдето и да опиташ, той се изплъзва като дим, като прах. От малкия си опит видях, че има едно нещо, което може да оживотвори тези деца с мъртва душа. Това е любовта. Любовта животвори човека. Това е като вливане. Имаш мъртъв човек и му вливаш живот, вливаш му кръв и лека-полека започва да се връща към живота. Както, когато човек е замръзнал и трябва да го стоплиш. Разтриваш го и след дълго време и много усилия кръвта в организма му започва да се движи и да се съживява. Разбира се, това става чрез Божията благодат. Бог е могъщ дори мъртвите да възкреси. Затова Христос е наречен Животодател. Любовта е животворяща сила и само тя може да влее някакъв живот, топлина и движение в душевния свят на другия човек.
*Лимасолски митрополит Атанасий (Николау)
Превод от гръцки език К. Константинов
Източник: dveri.bg
Картина: „Христос в пустинята“, 1872, худ. Иван Крамской, ru.wikipedia.org