„Така нареченият представителен начин на управление е определението, с което свързваме представата за свободна конституция, и това е станало здрав предразсъдък. При това народът и правителството са разделени.“
Friedrich Hegel (1770-1831) mit Studenten
Философия на историята
В наши дни държавното устройство на дадена страна и народ не се приема за чак толкова предоставено на свободния избор. От основното, но останало отвлечено определение за свобода следва, че в теорията много често републиката се признава за единствено справедливата и истинска форма на държавно устройство и дори повечето хора, заемащи високо административно положение в държавите, в които съществува монархичен начин на управление, не се противопоставят на този възглед, а го споделят. Те обаче разбират, че макар и подобно държавно устройство да е най-доброто, в действителност то не би могло да бъде въведено навсякъде, защото хората са такива, че се налага да се задоволяват с по-малко свобода, така че при дадените обстоятелства и при даденото морално състояние на народа монархичният начин на управление е най-добрият. И от тази гледна точка необходимостта от определено държавно устройство се поставя в зависимост от състоянието, разглеждано като чисто външна случайност.
Тази представа е основана на различието, което разсъдъчната рефлексия установява между понятието и неговата реалност, тъй като тя се придържа само към абстрактното и благодарение на това неправилно понятие не постига идеите или, което, ако и не по форма, то по съдържание се свежда до същото – тя няма конкретна, нагледна представа за народа и държавата.
Държавата е индивидуално цяло, от което не може да се вземе една отделна, макар и във висша степен важна страна, а именно държавното устройство само по себе си и да се разглежда само то, да се обсъжда изключително то и да се избере именно то. Държавния строй не само се оказва нещо, намиращо се в много тясна връзка с гореспоменатите други духовни фактори и зависещо от тях. Определеността на цялата духовна индивидуалност заедно с всички нейни сили се оказва само момент от историята на цялото и ходът на историята на това цяло предопределя това, което дава висшата санкция на конституцията и я прави във висша степен необходима. При възникването на държавата се разкрива нейният властен характер и инстинктивност. Но подчинението и насилието, страхът от владетеля вече приковават волята. Още в нецивилизованите държави частната воля на индивидите вече няма значение, налага се отказът от партикуляризма – съществено значение има общата воля. Това единство на всеобщо и единично е идеята, която съществува като държава и след това се развива по-нататък в себе си.
Абстрактният, но необходим ход на развитие на действително самостоятелните държави е такъв, че отначало в тях се установява царска власт – патриархална или военна. След това тази особена форма трябва да се подчини на единната власт, която може да бъде само такава, извън която частните сфери остават самостоятелни, т.е. монархична. И така, трябва да се различават първа и втора царска власт. Този ход на развитие е необходим, така че при него всеки път трябва да се установи определен държавен строй, който се оказва резултат не от избор, а само такъв, който точно съответства на духа на народа.
В конституцията става дума за развитие на разумното, т.е. на политическото състояние в себе си, за откриването на моментите на понятието, за разделянето на властите, които сами по себе си се допълват една друга и в качеството си на свободни спомагат с дейността си за постигането на една цел и се крепят с нея, т.е. образуват органично цяло. По такъв начин държавата е разумна, обективно съзнаваща себе си и за себе си биваща свобода. Нейната обективност се състои именно в това, че нейните моменти се оказват налице не идеално, а в своеобразна реалност, и в своята дейност, отнасяща се до тях самите, просто преминават в дейност, която е породена и резултат от която е цялото, душата, индивидуалното единство.
Държавата е духовна идея, проявяваща се във формата на човешката воля и нейната свобода. Затова историческият процес на изменение изобщо се извършва по същество чрез държавата и моментите на идеята се явяват в него като различни принципи. Онези форми на държавно устройство, при които световноисторическите народи са постигнали своя разцвет, са характерни за тях и по такъв начин те не дават обща основа различието да се свежда само до определен начин на усъвършенстване и развитие, а не до различие на принципите. И така, при сравняване на конституциите на предишните световноисторически народи се оказва, че от тях не могат да бъдат извлечени никакви уроци, които бихме могли да използваме за последния принцип на конституцията, за принципа на нашето време. Съвсем другояче стоят нещата по отношение на науката и изкуството: например философията на древните до такава степен е основа на новата философия, че тя просто трябва да се съдържа в последната и е почвата, върху която е израснала новата философия. Тук тяхното отношение е представено чрез непрекъснатото усъвършенстване на едно и също здание, чийто фундамент, стени и покрив все още остават непроменени. В областта на изкуството гръцкото изкуство, във вида, който има, е дори висш образец. Но по отношение на държавния строй нещата стоят напълно различно: тук принципите на старото и новото са различни по същество. Отвлечените определения и поучения за справедливо управление като например, че благоразумието и добродетелта трябва да властват, разбира се, са общи и за едното, и за другото. Но няма нищо толкова нелепо, колкото желанието да се открият образците на държавните учреждения от наши дни при гърците и римляните или при източните народи. Изтокът може да ни покаже прекрасни картини на патриархално състояние, бащинско управление, преданост на народите; при гърците и римляните намираме описания на народната свобода. Защото при тях откриваме такова разбиране за свободно държавно устройство, според което всички граждани трябва да взимат участие в съвещанията и решенията относно общите дела и закони. И в наши дни общото мнение си остава същото; внася се само изменението, че доколкото нашите държави са много големи и гражданите са многобройни, те трябва да изразяват волята си по повод решаваните обществени дела не пряко, а косвено, чрез представители, т.е. за издаването на закони народът изобщо е длъжен да бъде представляван от депутати. Така нареченият представителен начин на управление е определението, с което свързваме представата за свободна конституция, и това е станало здрав предразсъдък. При това народът и правителството са разделени. Но в това противопоставяне, което е злонамерен капан, се съдържа злата измислица, че уж народът е едно цяло. По-нататък, в основата на тази представа лежи принципът на единичността, на абсолютността на субективната воля, за който бе споменато по-горе. Най-важно е това, че принципът на свободата във вида, в който тя се определя от понятието, е не субективната воля и произволът, а разбирането за обща воля, и че системата на свободата е свободно развитие на нейните моменти. субективната воля е чисто формално определение, в което изобщо не се посочва какво иска тя. Само разумната воля е всеобщото начало, което само се определя и се развива в себе си, като тълкува своите моменти като органични членове.
Из: „Философия на историята. Духът на Изтока“, Г. В. Ф. Хегел, изд. „Евразия“, София, 1995 г.
Изображение: Friedrich Hegel (1770-1831) mit Studenten, Lithographie, bg.wikipedia.org
