Изтъкнатият френски православен богослов, историк и църковен мислител Оливие Клеман (1921-2009) съставя своята последна книга „Малък духовен компас на нашето време“ (Изд. Фондация „Комунитас“) от болничното си легло, когато старостта и немощта са го откъснали физически от света. Изданието приютява неговите беседи с християнската общност „Свети Егидий“ и размишленията му по съвременни проблеми, превръщайки се в своеобразен духовен завет на автора, негов размисъл върху „пътните знаци“ в живота на съвременния християнин.
(1921 ~ 2009)
Цивилизацията на тялото и страхът от остаряване
Нашето общество повече от всякога в човешката история е освободено от терзанията за насъщните нужди: да се храни, да пие, да се сгрее. Ала ето че точно когато вече не сме в плен на първостепенните телесни грижи, ставаме все по-грижовни за потребностите на тялото, а съвременната култура изобретява все по-изтънчени критерии за добра форма. Промишлеността е започнала да приспива тялото и духа с мечтата за вечна младост. А всъщност вечна младост не съществува. Западният свят е направил необикновено завоевание – масовото дълголетие с големите му шансове. Десет, двайсет години повече живот са невероятно богатство, от което обществата ни още не умеят да се възползват напълно. Ала дълголетие не означава тържество на силата и красотата, нито постоянно покачваща се крива на успеха.
Какво да кажем за това тяло, в което животът ни е вписан с букви от мрак и светлина? Това тяло, това сме ние. И все пак, не сме ние. Случвало се е то да бъде пожертвано, за да живеят други, за да бъде засвидетелстван нашият Бог. В него се засичат адът и раят, а понякога и онази благодат, която ни умива от личното добро и зло, откривайки ни наново бъдещето. След убийствения хаос, кръщението, което е образ на смъртта и възкресението, връща на тялото ни неподправената детска радост от съществуването.
Така тялото, получило опрощение, двойно въздаяние, често се превръща в тяло на прославата. Болестите, болките са потопени в безкрая на живота. В тялото можем да преживеем прославата като поход, в който пространството се ражда от диханието, от неговия ритъм; като плаване, в което цялото море става кръщелно. Чрез тялото преживяваме безкрайната битка срещу грубостта и омразата, за да стигнем до сдържаното величие на приятелството. Тялото става прослава, когато молитвата се превърне в дихание на съществуването и когато се пробуди сърцето, „онова тяло в най-голямата дълбина на тялото“, може би кълн на тялото на славата.
Преклонната възраст идва скришом. Дълго време не я забелязваме, само околните, злорадо засмени или признателни, броят годините ни. Ала внезапно немощта се проявява, сърцето, пърхащо птиче, се откъсва от гърдите, треперещите ръце вече не могат да улавят. Неизцеримите болести, бавната смърт на тялото са всеобщо преживяване, различията са само във времето. Някои остават горди и жизнени докрая. В наши дни повечето хора устояват. Понякога това е деградиращо, щом вече не можем да контролираме онова, което цял живот сме можели да владеем, и не можем да се сдържаме.
Наистина има забележителни личности, които продължават да бъдат такива, каквито са били, дори в тези условия: истина е, че Плотин, макар и да излъчвал отблъскваща миризма, привличал учениците си, когато им говорел за красотата. За другите, които не са Плотин, за мен, за нас несъмнено, остава примирението, смирението и въпреки всичко доверието, вярата като личен и онтологически наглед. По принцип ненавиждам баналния образ, според който колкото повече стесняваме мястото за човека, толкова повече разширяваме това за Бога. Напротив, това е довело до модерния атеизъм. Ала когато става дума за преклонната възраст и за болестта, този образ възвръща стойността си.
В безбрежния поток на живота погибелта на смъртното тяло позволява на Бог да извае чрез сърцето нашето тяло на славата. Ако болката стане непоносима, подходящите палиативни грижи могат да я облекчат донякъде, без да замъглят съзнанието. Тогава за болния остава да се предаде на страстта Христова, както са правили мъчениците.
От: „Малък духовен компас на нашето време“, Оливие Клеман, превод Юлия Талева, изд. Фондация „Комунитас“, 2018 г.
Снимка: Оливие Клеман (1921-2009); dveri.bg
