Един човек, един народ, ако не знае откъде му излиза хлябът - той е загубен ♥ Атанас БУРОВ

Един човек, един народ, ако не знае откъде му излиза хлябът – той е загубен. На гърка – от морето. На исландеца – от океана, от рибата. На сахареца – от пустинята. В Исландия децата от първо отделение разучават видовете кораби и видовете риби. Те обикват рибата така, както ние обичаме нивките, земицата, кравите и воловете. На Елин Пелин ние, българите, сме му благодарни само за един негов разказ – „Старият вол“. Защото това е разказ-символ на българската душа, на българската почит към труженика, към вола, който ни е бил другар и ни е хранил. Елин Пелин може да не напише вече нищо. Не бива да се иска повече от него. Стига дето написа „Старият вол“. Това е най-хубавият разказ в българската литература. Голям, велик разказ. Апотеоз на българския дух, на добрия българин.

Шопът, този осмиван от нас човек, се показа достоен за Нобелова награда. Той, шопът от Софийското равно поле, не коли вола, не му дере кожата да си прави цървули. Не, той го оставя да умре. Той го погребва като човек.

Ето величието на българина, господин Памукчиев. И като идеш в София, намини към дома на Елин Пелин, иди при него и му предай от мое име, че аз – българинът, аз – човекът Буров, се прекланям пред гения му. Повече да не пише – щом няма да напише нещо като „Старият вол“. И как само го е казал (затваря очи, цитира): „И винаги когато се върна в село, аз се покланям на два мили гроба – на майчиния и на Белчовия“. Така мисля беше. Ето аз, банкерът, съм го запомнил. Това е, младо момче, това е, господин Памукчиев, геният. Йордан Йовков няма такъв топъл и нежен разказ като „Старият вол“. И Иван Вазов няма. Никой народ го няма. Има го само България. И така, чрез такива разкази се възпитава нацията. Само с гениални разкази, като „Старият вол“. Да, Юго, само Виктор Юго би могъл да напише такъв разказ. Но аз питам – кой го цени като гений Елин Пелин? Никой. Ние, хората, съдим за писателя по онова, което пише в момента, а не за онова, което е написал.

Ти ме видя, аз чета сега Джек Лондон. Чета неговите книги и се радвам на този гений. Той ни е нужен и на нас сега. На българите. Да ни покаже умните и благородни хора. Джек Лондон е гордост за Америка, като Майн Рид, като татко Песталоци. Защото писателят е преди всичко велик педагог.

– Защо у нас не се е родил един Джек Лондон, господин Буров?

– Причините са сто хиляди.

– Една от тях, според Вас?

– Първо, голяма литература се създава обикновено там, където има голяма традиция, много пари, много морета и океани. Големите народи, с голямата литература, са пътешественици, пирати, разбойници. Като напечелят пари, стават квакери, стават проповедници, стават писатели. Първо ще се навоюваш като Сервантес, и тогава ще седнеш да пишеш. Сервантес е бил храбър войник в битката при Лепанто, нали така?

– Да, така е.

– Той е бил благороден испанец, нали така?

– Да.

– Бил е по много кораби, морета и океани – видял е свят. А нашият мил, добър Йордан Йовков, моят подчинен във външното министерство, той – геният, той – милият нещастен писар, той какво е видял? Балкана, Добруджа, три войни (пак на Балканския полуостров) и белите кълки на някоя румънка в Букурещ. Това последното аз не го допущам – той бе строг моралист и се държеше на положение. Той бе горд по душа, но беден на пари. И това му ебаваше майката и го съсипваше – той бе вечно без пари…

– А защо Вие тогава не му дадохте пари?

– Защото пари, господин Памукчиев, не се дават никъде. Пари се изкарват. Пари се печелят. Пари се задигат. Пари се получават чрез зестра, но пари не се дикисват никъде. И аз съм изненадан от твоя въпрос, господин Памукчиев. Как аз ще давам пари без нищо? Кой дава пари без нищо? За да дам, първо трябва да ми дадат.

Йордан Йовков попадна на добър издател – Христо Хаджиев от книгоиздателство „Хемус“. Добър, умен, честен човек, но и той нямаше много пари. Даваше оскъдни хонорари. А хонорарът се дава за велики творби, като тези на Джек Лондон, на Айнщайн, на Фройд, на Виктор Юго.

Франция посрещна през 1871 година Виктор Юго с победни викове и почести, като Наполеон. Това бе след нейното поражение във войната с Германия. Франция, победена Франция, видя в лицето на Виктор Юго своя месия, своя спасител от позора. И той стана символ на нацията. На него са му предлагали по сто хиляди златни франка за стихотворение, за разказ. Той обаче, не ги приема. Пише си и дава хонорарите на бедните инвалиди, на децата им, и ги настанява сам той във военните училища, в пансионите. Той – Юго. За жалост в България нито един български писател не направи такава жертва. Не се отказа от хонорара си и не отиде да живее с месеци при военните инвалиди, както това правеше Виктор Юго.

Той е ходел в казармите, при войниците. Влиза в казармата на обяд, сяда на тяхната, на войнишката софра, и пита дежурния по кухня:

– Господин капитан, ще има ли една супичка и за мене, войника?

Капитанът е поласкан. Нарежда на готвача да му сипе пълно канче с мръвки до горе. Поднася му го сам и казва:

– Наздраве, господин Юго.

– Много Ви благодаря, господин капитан. Вие сте много, много любезен човек.

Взема своето канче с мръвки до горе, подава го на войника до него, а той поема неговото канче, само с една мръвка.

Войникът се опъва, не ще. Юго му казва:

– Моля те, вземи го. Аз никога не мога да изям толкова много ядене. Това ми стига.

И войникът го взема. Юго го яде с войниците, слуша разговорите им, беседва с тях като с приятели, ходи на ученията им, те го обичат. Те се радват и го имат за свой учител.

Кой български писател отиде в казармата, в мирни и тежки дни? Кой яде войнишкото ядене? Никой. Кой като Юго сваляше шапка на всеки срещнат френски войник? Войниците са го познавали и са му козирували отдалеко, като на полковник. А той сваля шапка, приема поздрава и им се усмихва.

Така се възпитава нация, велика нация, господин Памукчиев – от велики мъже, с велики идеи и велики сърца.

От: „Срещи с Буров“, Михаил Топалов-Памукчиев, ИК „Интерпрес 67“, 1990 г.
Снимка: lostinplovdiv.com