„Запомни! Запомни! Не можеш по предварителен чертеж да построиш нито един свой ден. Колкото и да го планираш, да го монтираш, той като лава руква и те повлича в друга, непредвидена посока.“
(1922 ~ 2003)
Слязох по стълбите. Сняг! Помирисах гъстия студ, примирената влажна скръб на земята. Зимата се бе върнала. Близна ме леденият мокър език на вятъра. Във въздуха виснеше ситен дъжд, който, докато стигне до земята, се превръщаше в сняг. Утре пак щяха да се нахвърлят върху жените: „Виждате ли се какви сте непостоянни!“ Март месец ми бе истинска инквизиция. Не можех да понасям тия плоски, всяка година повтарящи се шеги. Хората не умееха да видят в тоя „женски“ месец родилните мъки на земята, която чупи ледовете си, бори се с дебнещи скрежове, с изкусително топли ветрове, с лъжливи разтопявания, с внезапни пристъпи на зимата, за да роди от недрата си живота.
Капнала от нервно изтощение, се прибрах. Чух как зъзнат зиморничави дръвчета. Изведнъж се сетих за подранилата череша, булчински накичена в цвят, която видях тая заран. Бе едно бяло чудо. Студът ще я попари в най-хубавия й сън. Била е твърде нетърпелива. Прибързала.
Побиха ме тръпки-мразници. Връхлиташе ме студен вятър. Не можех да считам, че това бе моят щастлив ден. И аз прибързах да разцъфна. А се връщах попарена не от друго, ами от очевидността, че не съумях да създам най-хубавия си ден. Само с добри закани нищо не става. Денят изтече като необуздан порой през пръстите ми. Останах с празни шепи. Всъщност не аз улових деня, а денят - мене. Вдругиден ще се изравнят утре и днес и вчера, ще бъдат едно и също. Все пак нещо ми бе останало от днешния несполучлив ден. Чувствах го, носех го, без да съзнавам какво точно. Нещо много нужно за утрешния ден. Някакъв съвсем малък опит. Почти нищо, от което зависеше всичко. Помъчих се да събера и скътам в себе си тая безценна капчица опит:
Запомни! Запомни! Не можеш по предварителен чертеж да построиш нито един свой ден. Колкото и да го планираш, да го монтираш, той като лава руква и те повлича в друга, непредвидена посока. Какво ти остава да правиш? Не е възможно да впрегнеш деня си с баражи. Нужна ти е друга, по-изтънчена подготовка. Да умееш да посрещнеш мига, да не го изпуснеш, да откриеш мълнийно с какви възможности е зареден той. Днешният ден ми предложи един-единствен миг и аз го изтървах. Влад потърси погледа ми. Къде се дяна прословутата ми усмивка? Цялата ми вътрешна нагласа е била от вятър. А денят, може би целият живот зависи от един светкавичен миг. Да свариш да го уловиш и да извлечеш всички заложби в един бегъл миг. Дори предварителната подготовка ти пречи, спъва рефлекса ти. Понеже никога не можеш да натъкмиш всичко според собствения си модел, ти не се радваш на ненадейното, на онова, което е съвсем различно от твоя беден шаблон и носи безкрайно повече вероятности. Ти си неспособен да му се откликнеш и поддадеш, да му помогнеш, да развиеш и освободиш заряда му. А може би тъкмо такава гъвкавост и отзивчивост към импровизатора миг е талантът да живееш…
И утре бе ден!
От: „Пътуване към себе си“, Блага Димитрова, изд. „Български писател“, 1985 г.
Снимка: Блага Димитрова (1922-2003), Институт за литература, dictionarylit-bg.eu
