„Вярата ускорява излекуването и колкото по-голяма е тя, толкова по-бързо е излекуването. Трудностите в живота ни са причинени от липса на вяра. Болестта означава, че липсва убеденост.“
(The Garden of Death (1896) by Finnish symbolist painter Hugo Simberg)
Редовен живот, правилно хранене, добър сън, баланс между действие и почивка, правилно дишане – всичко това помагат за нормалното здраве. Най-доброто лекарство обаче срещу всички болести и умствени смущения е убеждението. Мнозина си мислят, че са убедени, но тези, които наистина са убедени, са малко. Убедеността на повечето хора може да се опише с думите, които чух веднъж: „Аз съм убеден и нека Бог укрепи моята убеденост.” Това утвърждение е безсмислено. Ако човек каже: „Аз съм убеден”, това не значи, че е убеден, защото в своето съвършено проявление убеждението е вяра. А какво казва Христос за вярата? „Вярата планини премества.” Несъмнено свещеникът говори за вяра в Църквата, духовникът – за вяра в Свещената книга, но това не е истинското значение на вярата.
Вярата е кулминацията на убеждението. Когато вярата стигне определено ниво, тя израства като растение. Вярата ускорява излекуването и колкото по-голяма е тя, толкова по-бързо е излекуването. Без вяра дори медицината не може да помогне. Нито едно лечение няма да даде добри резултати, ако липсва вяра. Тя е първото лекарство. Трудностите в живота ни са причинени от липса на вяра. Болестта означава, че липсва убеденост. Като оставим настрана всички други доказателства, болестта е знак за липса на убеденост. Ако човек е убеден, няма да има място за болести. Но болестта запълва мястото на убеждението.
Човек не може да престане да вярва в това, в което вярва. Болестта става негово убеждение. Това поражда трудностите. Когато човек каже: „Боря се с болестта”, той иска да каже: „Въображението ми се бори с моето убеждение.” Той утвърждава: „Боря се с болестта”, което значи, че установява болестта в себе си. Бори се с нещо, чието съществуване утвърждава. В своето убеждение на първо място поставя болестта, а на второ място е въображението, с което се лекува. Така силата, с която иска да премахне болестта, е много по-малка от силата, с която болестта вече се е установила в него. Той се бори с нещо, чието съществуване сам е утвърдил.
Има хора, които си мислят, че никога няма да направят грешката да повярват в нещо, за което няма доказателства – смятайки, че това е много умно. А ако търсим в света на доказателствата, ще откриваме един след друг измамни пластове. Така можем да продължаваме да изследваме дълбините на живота, от една илюзия към друга, без някога да стигнем до осъзнаването на истината. Как можем да разчитаме на доказателства, които са подвластни на промяната? Следователно, ако има нещо, на което да разчитаме, това е убедеността. Не доказателството създава убеденост. Ако е така, тази убеденост няма да има трайност, защото доказателствата нямат трайност. Става дума за убеденост, стояща над доказателствата, която накрая ще кулминира във вяра.
Убедеността не е въображение, а сама по себе си чудо, защото е съзидателна. Например, някой е убеден, че за един франк ще получи еди колко си сантима, и всички вярват в това, защото има доказателство. Достатъчно е да отидат в банката, за да открият дали е така. Но когато няма доказателство, е трудно да вярваме. То е като да строим въздушен замък, който обаче след това се превръща в рай. Ако човек е убеден за нещо, което не съществува, неговата убеденост ще го накара да съществува. Ако е убеден в някакво условие, дори то да не съществува, убеждението ще доведе до появата му. Разликата между ума на човек с убеденост и ума на човек, на който му липсва убеденост, е в това, че умът на първия е като факла, а при втория светлината е закрита и не може да огрява.
Много често човек се бои да не изгуби здравомислието си. Той би предпочел да е обикновен, отколкото необикновен. Страхува се да не изгуби себе си, но не знае, че да изгуби себе си, означава да спечели себе си. Той може да каже: „Да мислиш за тези неща е като да хвърчиш във въздуха.” Но ако не бяхме във въздуха, какво щеше да стане с нас? Въздухът е субстанцията, от която живеем, по-важна от храната и водата. Следователно убеждението е храната на вярващия, храната на неговата вяра. Той живее от убеждението си, а не от храната и водата.
Вярата е толкова свята, че не може да бъде предадена и човек трябва да я открие в себе си. На този свят няма човек без вяра – понякога тя просто е закрита. Това, което я закрива, е песимистичната нагласа към живота. Има хора, които са външно песимистични, има и такива, които са неосъзнато песимистични – те не знаят, че са песимисти. Човек може да се бори с целия свят, но не може да се бори със себе си, не може да победи своите съмнения. Който успее да разпръсне тези облаци, е постигнал нещо голямо.
Можем ли да стигнем до вярата, като упорстваме в убежденията си? Небесните неща не се постигат с упорство, те са Божия благодат. Не се изисква упорство, за да помолим за Божията благодат, да повярваме в Божията благодат, да отворим себе си за Божията благодат, да й се доверим. Това е, което засилва убеждението и го превръща във вяра. Всичко на земята малко или много ни струва нещо – ние го купуваме. Само едно нещо не струва нищо, защото никога не можем да платим цената му – Божията благодат. Не можем да платим за нея под никаква форма, по никакъв начин, нито като сме добри, благочестиви, надарени с качества и добродетели, никак. Защото колко е добротата ни? Тя е капка вода в океана. Като човешки същества сме прекалено бедни, за да можем да платим за Божията благодат. Тя може само да ни се даде.
Защото Бог е любов. Какво очакваме от любовта? Благодат. Божията благодат е Божията любов, която намира проявление в безброй благословии, които познаваме и не познаваме. Ние, хората, живеем на земята в своите малки черупки и тъй като през повечето време не осъзнаваме всички привилегии на живота, не изпитваме благодарност към Този, който ни ги е дал. За да види Божията благодат, човек трябва да отвори очите си, да вдигне глава от малкия свят, който си е създал, и да види горе и долу, вдясно и вляво, отпред и отзад, Божията благодат, която е навсякъде. Ако се опита да благодари, няма да му стигнат хиляда години. Но ако погледът му стига само до стените на черупката, той няма да открие Божията благодат, а само нещастие, тревоги, проблеми, несправедливост, коравосърдечност, студенина, грозота. Защото когато гледа надолу, човек вижда калта, но вдигне ли поглед, вижда прекрасни звезди и планети. Зависи само накъде гледа – нагоре или надолу. Какво представлява този смъртен свят? Какво е физическото съществуване? Какъв е този живот на промени? Какъв е смисълът му, ако не да вярваме? Всичко се променя, всичко е непостоянно, податливо на разрушение. Следователно не само заради истината, но и заради самия живот трябва да намерим в себе си убедеността, да я развием, да й даваме сила и възможност да израства във всеки миг, за да кулминира във вяра. Именно тази вяра е тайнството на живота, тайната на спасението.
Из: „Лечението. Ментално пречистване и светът на ума“, Хазрат Инаят Хан, ИК „Шамбала“
Картина: The Garden of Death (1896) by Finnish symbolist painter Hugo Simberg, en.wikipedia.org
