„И сред тая вечност пулсираше моето ограничено, невъзвратимо човешко време. Дори доченото ми избеляло яке щеше да ме надживее…“ ~ „Пътуване към себе си“
(Блага Димитрова с осиновената си дъщеря Ханна Хоанг)
♥
Време. Що си, време?
Там, в планините, при забавените движения, при стръмните дълги катерения, при задъханите спирания, там, където ми се струваше, че най-много изоставам, веднъж хванах внезапно времето. Само за един миг. Просто го стиснах в ръка. Време в шепа.
Ясно си спомням как се случи това. Вървях нагоре по лъкатушна пътечка. Сама. Изведнъж се изправих пред една находка. Часовникът на ръката ми - спрял. Много добре знаех, че заранта го навих. Казваха, че оловните излъчвания в тия планини влияят на хода на стрелките. Самото време бе спряло. Наоколо - застинали, хилядолетни скали. В глухата планинска тишина чух запъхтените удари на сърцето си. И изтръпнах. Времето не бе спряло. Стиснах шепа. Усетих го как тупа в дланта ми. То биеше в мене, чрез мене. Аз бях времето.
Скоростта на моето време бе различна от скоростта на времето в окръжаващия ме свят. В скалите времето едва-едва пъплеше с разядени песъчинки към пропастта. То бе безкрайно. Някъде долу ехтеше приглушено планинският поток. Рукналото време на потока бе също така безкрайно, както скованото време на скалите. Почувствах се заобиколена от вечността на камъни, води, ветрове. И сред тая вечност пулсираше моето ограничено, невъзвратимо човешко време. Дори доченото ми избеляло яке щеше да ме надживее. Усетих с кожата си допира на платненото време, което е по-трайно от моето. За пръв път се сблъсквах дъх в дъх с времето. Стоях стъписана. Здравей, време! Почакай! Не бързай!
Из: „Пътуване към себе си“, Блага Димитрова, изд. „Български писател“, 1985 г.
Снимка: Блага Димитрова с осиновената си дъщеря Ханна Хоанг, Блага Димитрова
