„От цялата ни хиляда и триста годишна история, повече от половината ние сме били подвластни на чужденци: византийци, татари, турци, че и руси, били сме подчинени и на надменни български боляри.“
(1936 ~ 2017)
Без история не може
И все пак идва войната от 1877 година. Да се разглежда тя само като нов опит за осъществяване интересите на империята е грехота. Не спрямо Царя Освободителя, а грях към руския войник „това сиво, бедно, беззаветнопредано руско същество” както го наричал един от младите и популярни руски генерали,(според Утин). Този войник е бил дълбоко убеден, че идва да освобождава братски народ. Братството между обикновените хора се създава в общите усилия и общите терзания, от допиращите се рамене и вкопчените окървавени ръце. То не зависи от козните на тия, които ги управляват, подтикват и командват.
Книгата на Утин „Писма от България” не е преведена у нас. Досещам се по какви причини, но не съм сигурен. Тя не може да се нарече благослов за българите. Но, въпреки че авторът не ни спестява горчиви истини и на много места ме кара да се червя, той е добронамерен към нас и безпощаден в критиката си към неуредиците в руската армия и особено руското гражданско управление, което по стар навик администрирало населението на освободените части от страната ни невежо, тъпо и грубо. Нито един от „губернаторите” нямал необходимото образование, нито какъвто и да е опит в гражданската администрация , всички били бивши военни. И всички били назначавани с по седем хиляди рубли заплата за управници на български градове, месеци преди те да бъдат завладени от войските. Не е чудно, че тези хора не са правили особена разлика между българите и до скоро обезправените руски мужици.
По този повод Утин се обръща към един големец от административното началство на Търновския окръг:
„– Но вие всички забравяте, че ние сме дошли тук, за да ги освобождаваме. А вие си служите с нагайката.
– Повярвайте ми, за тях най-доброто освобождение е нагайката!
И колкото и да спорих с него, той твърдо стоеше на своето, че е невъзможно да управляваш българите без нагайка и продължаваше да я смята за най-доброто средство на правителствената мъдрост.” (стр.123)
Журналистът пристига в Свищов непосредствено след като руските войски преминават Дунава. Поразило го, че по стените на къщите имало изрисувани с въглен кръстове или надписи на руски: „Дом на християнин”, „Дом на българин”...По турските къщи, нямало никакви надписи. Те били набързо изоставени от стопаните им и набързо разграбени. А щом по нашенските къщи имало надписи на руски( с грешки според авторът) те са били за застраховка. Освободители-освободители, но да не стане някоя погрешка. Свищовци са предпазливи хора. Иначе те са посрещнали войските с цветя. А що се отнася до разграбеното турско имущество, тъжно е, но трудно може да се отрече. Самият Утин дори се опитва в книгата си да оправдае подобно поведение, и го нарича изблик на справедлива, дори законна мъст! За наш срам, цял век по- късно през 1989 година и не от законна мъст, подобна участ сполетя и други изоставени турски домове в страната ни.
Емилиян Станев имал идея за роман, който не е успял да започне. Действието трябвало да се развива в Сливен по време на руско-турската война от 1828-29 година. Градът е превзет от руските войски на Дибич Забалкански. И Емилиян споделя:
„Аскерите се разбягват, а българите като посрещат руснаците, мислят че вече са свободни и започват да изкачват свине по минаретата, да ходят по нужда в джамиите, да крадат добитък...”
Не желая да продължавам... Трябва да преглътнем, че у някои от нашите сънародници, идеята за свободата се свежда до ходене по нужда в джамиите. През балканската война, след превземането на Одрин, български войник решил да задоволи физиологичните си потребности от минарето на една джамия. Мюфтията се оплакал на генерал Велчев за това светотаство, а генералът рекъл: “В края на краищата, човек не може да лиши един беден войник от безобидни развлечения!” (Карнегиева анкета 1913 г.)
Но каква била съдбата на опиянения от свободата си през 1829 година Сливен.Печална. Русите подписали в Одрин мир с турците, после напуснали невъзмутимо пределите на България. Тя, горката, отново си оставала под робство и ятаган. Пред тази вледеняваща заплаха тридесет хиляди души от цветущия навремето град си изгарят къщите и побягват отвъд Дунава, където не ги очаквали, кой знае колко по-добри дни. „Но това са истини, дявол да го вземе – дразни се Емилян Станев – Всяка Руско-турска война създаваше големи нещастия, както и всяко въстание в Македония и Тракия.”
След отстъплението на руската войска при Стара Загора през 1877 година, турците изпадат в ярост и се надпреварват със себе си по зверства, те опожаряват и изтребват всичко българско. Руски офицери свидетелстват, че в една къща намерили българин обесен с главата надолу и под него накладен огън, че открили три годишно дете заковано за дървена маса с голям гвоздей през корема и още подобни ужаси... И сякаш, за да преобърне всяка логика, за да докаже абсурда на войните е разговорът воден от Утин в едно наше село в Северна България:
– Тук наблизо има ли турски села?
– Има едно – отговорили българите.
– И турците не си ли отидоха.
– Не, всичките си останаха.
– И как се държат?
– Живеят си спокойно. Ние им изпратихме няколко души.
– Защо?
– Ами когато управата им се оттегли, турците от селото поискаха, ние да им изпратим охрана и ние им изпратихме.
Без коментар!
В началото на войната руските офицери са гледали на нашите опълченски дружини с пренебрежение, надменно и с насмешка. „Какво може да се очаква от тях - нищо!” Упреквали са ни, че малко българи са се включили в Опълчението, упреквали са ни, че не сме създали партизански отряди, които да действат в тила на турците, обвинявали са ни, че не заслужаваме свободата си, и често бил задаван въпросът, защо проливаме кръвта си за тези български селяни, които са „двеста години напред от руския мужик”...Всичко това е може би справедливо, но знае се, че самото руско началство не е позволявало на българското население никакви самоволни начинания. Нещо повече руските военачалници не са разрешавали и на румънската войска да се включи дейно във войната, тя била разположена в Никопол и нито крачка по-навътре в България. Едва когато се провалил и вторият неуспешен щурм на обсадения Плевен, командването се обърнало за помощ към крал Карол.
След Стара Загора и Шипка, обаче, мнението за българите рязко се променило. Там нашите опълченци са проявили неподозирано себеотрицание и вярно е това „всеки гледа да бъде напред и гърди геройски на смърт да изложи, и един враг повеч мъртъв да положи!” Там бъдещият министър- председател на България Димитър Петков е загубил ръката си и е имал силата да се фотографира с отрязаната си длан до него, сам Господарят император го е наградил за храброст, а сънародниците му го нарекоха просто „чолака” и тридесет години по-късно един от тях го застреля на улица „Цар Освободител”. Някъде редом геройски се е сражавал и Олимпи Панов, но сетнините му – десет години по-късно са печални. Там един от моите прадеди дребничък, свитичък, какъвто го помня от най-ранното си детство, мъжки е воювал, там са погинали хиляди „нижни чинове”, за чиито имена няма място по белите паметници на балкана.
Като си помисли човек, че неумелите, плашливи, загрижени за имот и челяд въстаници, децата от 1876 година, при Стара Загора и Шипка за миг възмъжават и само девет години по-късно се превръщат в корави войници, има чудом да се чуди. Тези обути в цървули войни погват нахлулата след Съединението в земите ни сръбска войска и принуждават Австро-Унгария да ни заплашва с война, ако не се спрем. Изглежда, че въстаник се става къде по-трудно от войник.
От цялата ни хиляда и триста годишна история, повече от половината ние сме били подвластни на чужденци: византийци, татари, турци, че и руси, били сме подчинени и на надменни български боляри. Не ми се ще да спекулирам с този използван до втръсване довод, но да се пренебрегва той е недопустимо. Ясно е едно: господари у нас е имало за кратко, роби за дълго. Както казва Пенчо Славейков не петстотин, а хиляда години сме били под робство. Бая време сме имали, да се прекланяме, да се престорваме на раболепни, да се учим да оцеляваме. Отгоре на всичко сме си малоброен народ, и най-лошото - беден народ, който е могъл да измисли поговорката: „Бий го по главата, да не му кинеш дрехите!” И въпреки тази очевидност, продължаваме безспирно да се питаме, защо сме покорни? Защо беше слаба съпротивата срещу комунистическата диктатура, защо си мълчахме и махахме с ръка на вождовете от трибуната... Ами защото: „Вол що си влачи хомота не го бодат по гърба!” И „защото преклонена глава остра сабя не сече!”…
От: „Весела книга за българския народ“, Георги Данаилов, изд. „Абагар“
Снимка: Георги Данаилов (1936 - 2017), БГНЕС
