„Зашеметяването бе дошло от несъразмерността между него и дадената му власт. Тази власт му бе внушила, че той заема особено място в живота, че той е важен елемент в този живот, че сам може да определя и решава съдбата на други хора, че от него зависят много неща.“

(1929 ~ 1978)

Киро и другите

Когато за първи път пристигнах във фабриката, портиерът се обади по телефона някому и след малко пристигна ниско прегърбено човече с щръкнала, преждевременно побеляла коса и лице, чиито остри черти щяха да ме придружават през целия ми престой в „Победа“. Докато ми пишеха пропуска, той стоеше полуразкрачен, въртеше около показалеца на дясната си ръка синджирче и се взираше в мене с властно повдигната глава. Имаше някакво смешно несъответствие между малкия му пръст, прекалено повдигнатата глава и почти предизвикателната строгост на лицето му. Това беше Киро, партийният секретар на предприятието и същевременно началник на охраната. По-малките предприятия нямаха щатни партийни секретари, затова Киро заемаше длъжност, която най-добре съответствуваше на обществената му заетост. Той беше чист шоп от околните села, но аз много пъти си мислех, че у него може би имаше и друга кръв. Говореше със силен шопски диалект, но се стараеше, където може, да произнася думите литературно, от което се получаваше невъобразимо смешна салата от пошопчени вестникарски фрази, чужди думи и натурални шопски ругатни. Гласът му беше остър, писклив и сякаш отразяваше непримиримостта на характера му. Той живееше в състояние на нестихваща активност, която личеше от скоростта, с която въртеше синджирчето, вървеше бързо и енергично и говореше възбудено, като изяждаше половината от думите.

Киро беше станал партиец след Девети септември и когато междупартийната война във фабриката бе довела до компрометирането на предишните партийни секретари, той внезапно се бе намерил на този пост по волята на Маня. Той беше силно привързан към нея и я следваше като покорно и вярно куче. Всичко, което директорката кажеше, беше без съмнение закон за Киро. Човек само може да си представи какво бе станало в душата на този полуграмотен, умствено и физически ограничен човечец. Голямата власт, която бе попаднала в ръцете му в качеството му на човек, отговорен не само за сигурността в предприятието, но и за цялата партийна работа, беше подлудила бедния му ум.

По мое време Киро беше в стихията си. Партийната пропаганда, че навред гъмжи от врагове, които подготвят саботажи, конспирации и бунтове, беше довела Киро до състояние на екзалтирана бдителност. По негова инициатива се провеждаха мероприятия по сигурността, които превърнаха невинната ваксаджийска фабрика в нещо като свирепо охраняван и пазен център за атомно оръжие. Той удвои броя на щатната охрана, осигури резервно оръжие и за извънредна охрана, опаса цялата ограда с нова тел, а някои места загради с телени мрежи. Имаше цяла вътрешна организация по сигурността, която често пъти бе поставяна на бойна нога. Киро се явяваше всяка сутрин с доклади за сигурността и за поведението на открити и неоткрити врагове. Той беше най-типично оръдие на врагоманията и неговото най-постоянно чувство беше подозрението. На заседание той често обявяваше своето „вето“ по нечия работа, като присвиваше устни и категорично заявяваше: „Я мислим да има нещо съмнително у тоа човек.“

Маня приемаше дейността му, но не винаги го взимаше на сериозно, което го огорчаваше и той заявяваше: „Вие не ми вервате, ама като подпали фабриката враго, че ми повервате!“

Киро беше особено строг и непримирим с работниците. Беше епохата на почти всекидневни събрания. Работниците биваха задължавани да остават след работно време. Но тъй като повечето от жените бяха майки, имаха деца, които трябваше да се приберат от училище, имаха своите домакински грижи, те се опитваха набързо да се измъкнат. Но на входа стоеше, решен на всичко, Киро. Чувах пискливия му глас да се извисява с ярост:

„Я ти казвам! Нема да те пущим да си одиш дома! Че идеш на събрание пръво!“

„Абе, Киро – викаха жените, – децата са гладни, чакат.“

„И я съм гладен, ама стоим!“ – отвръщаше Киро.

Жените ругаеха и кълнеха, но той като зло овчарско куче ги връщаше и натикваше в големия салон на стола, където обикновено ставаха събранията.

„Нечете да идете на събрание! – крещеше Киро. – А сакате да ядете! Не може! Я ви казвам, не може! А кога ви кажем не може, значи не може!“

Негова мания беше също да подозира всеки работник, че е крадец. Когато те напускаха работа, той заставаше при портала и искаше от всички да изтърсват на масата пред него съдържанието на торбичките или мрежите си. Цялата история беше абсурдна, защото в предприятието нямаше нищо, което да си заслужаваше труда да се краде. За отмъщение жените слагаха в торбите си малко гипс и след това ги изтупваха пред Киро, чието лице и дрехи побеляваха като на стар воденичар. Изобщо водеше се някаква постоянна война между Киро и работниците.

„Ако я не съм тука, че пропаднете! – заявяваше Киро и понякога уморен ми се оплакваше: – Омръзна ми да ги вардим, другарю Марков! Нема съзнание и нема съзнание!“

Стихията на Киро обаче беше подсилената охрана. И до ден днешен комунистическият режим вярва, че врагът ще бъде особено активен по време на празници или големи събития. Затова по Първи май, Девети септември, Октомврийската революция, Нова година и в чест на разни конгреси се обявяваше състояние на усилена бдителност. Това означаваше, че към редовната охрана се прибавяха мнозина други работници и служители, за които се вярваше, че не са врагове. Подсилената охрана, въоръжена с пушки, заставаше на пост по четири часа, главно през нощта, и бранеше предприятието от вероятните врагове, които биха дръзнали да смутят празника. Подсилените охрани бяха голямо главоболие и всеки се опитваше да се измъкне от тази безсмислена и глупава задача. В действителност привилегировани бяха само „враговете“ в предприятието. А другите не можеха да се отърват от неудържимия Киро, който се превръщаше в нещо като главнокомандуващ армия. Той разставяше постовете из района на предприятието, той ги сменяше, той ги проверяваше и въобще не лягаше да спи през целия период на подсилената охрана. Това беше времето на неговия триумф. Надвесен над картата на фабричния район, той очертаваше пътя за възможни вражески прониквания и поставяше скрити постове, засади и сигурно с удоволствие би засадил цяло минно поле, ако му позволеха. Той обявяваше един или друг обект за „строго секретен“ и съответно го пазеше. Мнозина не ще ми повярват, но хората от предприятието могат да потвърдят. Ние имахме някакви резервоари за терпентин, които бяха празни, и край тях имаше само един варел с вазелин, оставен там от времето преди национализацията. Киро внезапно реши, че резервоарите и варелът с вазелин са изключително важни обекти, които врагът вероятно ще нападне, затова постави тройна телена ограда около тях и нещо като телена мрежа. И на това място винаги трябваше да стои двойката на подсилената охрана. Беше през зимата на 53-а година, когато пак бе обявено положение на „усилена бдителност“, не помня по какъв повод. Киро отново разстави постовете. Но в двойката, която трябваше да пази варела с вазелин, се бяха паднали двама души, които имаха най-малко общо с Кировата лудост. Те бяха моят колега инженер Боби Захариев и управителят на стола Антон Каравълов. И двамата добряци, веселяци, хора на пийването, хапването и приятния живот, тяхната смяна била от полунощ до 4 часа сутринта. А беше ужасен студ, сняг и виелица. Двамата решили, че е обидно интелигентни и нормални хора да изпълняват дивотии и да пазят във виелицата един варел с вазелин, който никой на света няма намерение нито да открадне, нито да бомбардира, и зарязали поста. Отишли в стола, който по това време като стол-ресторант имаше и алкохол, взели една каса „Гъмза“ и половин тарга свински пържоли и туршия, оставили пари и влезли в съседната на поста им баня. В банята било топло и приятно, те оставили пушките на стената и се заели сладко с виното и свинското. Една по една бутилките се изпразвали и двамата намерили, че не е чак толкова лошо да бъдеш подсилена охрана. Но някъде към четири часа внезапно вратата на банята се отворила и се показал Киро. Той бил почти неузнаваем, цялото му лице било окървавено и раздрано, дрехите му разпокъсани и заснежени, ръцете – премръзнали. Като ги видял, той изпищял с колкото глас имал:

„Що тражите тука, бре?“

И докато двамата му отговорят, той, обзет от безумен гняв, извикал:

„Вие знаете ли, дека я минах под тело!“

Горкият Киро! За да провери бдителността на този пост, в който поначало се съмнявал, някъде след полунощ той започнал да се промъква отвън навътре всред собствените си телени мрежи и виелицата. Той така се заплел в тях и снега, че с големи усилия успял накрая разранен и измръзнал да ги премине. Но какво било горчивото му разочарование, когато не само никой не го забелязал, но въобще нямало хора при варела.

„Па като си щур да се провираш под телта, когато има врата за минаване, кой ти е крив!“ – отвърнал му Антон с пълна уста.

Киро не могъл да понесе това безочие. Той изревал от безсилие и побягнал. На другия ден той докладва с почти бесен, истеричен тон:

„Три часа я се борих със студо и тело. А като стигнах – нема никой! А можеше да не съм я, можеше да е враго! Това е безотговорност! Я се трепам, а они да ядат и пият у банята! Другарьо директор, я сакам да ги накажем, та да запомнат! Или я – или они!“

Едва ли нещо по-оскърбително можеше да се случи в живота на Киро. Той не беше на себе си от гняв и огорчение и за негов хатър двамата получиха някакво наказание. Но по-голямо наказание за тях беше, че те си спечелиха един враг до живот.

Години по-късно на вечеря с важни личности и техните съпруги аз разказах тази история, на която между другото цялото предприятие се смя. На масата също неколцина души се засмяха, но съпругата на един член на Централния комитет на партията се обърна с укор към мен и каза: „За какво се смеете! Та този Киро е просто поет!“

Дори не си заслужаваше човек да спори, защото разликата между поезия и триумф на глупостта е доста очевидна.

За съжаление Киро не беше нито сам, нито единствен. Но той самият безспорно бе най-типичният пример на рожба на обществено-политическата атмосфера. Склонен съм дори да вярвам, че години преди да попадне в нея, Киро е бил добродушен човек с нормален разум. Но зашеметяването бе дошло от несъразмерността между него и дадената му власт. Тази власт му бе внушила, че той заема особено място в живота, че той е важен елемент в този живот, че сам може да определя и решава съдбата на други хора, че от него зависят много неща.

Човек не може да не се усмихне, виждайки как Киро се напъваше да изпълни с малкото си тяло големия ръст, който му бе предоставила властта. Как той се стараеше да изглежда важен, мистериозен, носител на съдбовни тайни. Колко пъти забелязвах, когато се споменеше нечие име, как в очите на Киро блясваше пламъкът на предубеждението, че той знае нещо, което никой друг не знае. Същевременно долавях, че той инстинктивно се стараеше да подражава на хора, които уважаваше, като началника на местната Държавна сигурност, един от заместник-началниците на управлението, даже на един от заместник-министрите. Киро копираше техните жестове, походка, тон. Нас, техническата интелигенция, той презираше, но по своему зачиташе, докато към работниците се отнасяше с пълно незачитане и презрение. За него отделните работници нямаха самоличност, а бяха маса, която трябваше да се води или командува.

А за работниците той беше досаден тип, когото те се стараеха да не взимат сериозно. Когато той прекаляваше със своите охрани и бдителни мероприятия, те си отмъщаваха с дребни шеги. Било като пълнеха джобовете на палтото му с вакса, било като му се обаждаха по телефона от името на районното управление и го пращаха по „спешна задача“ на билото на Витоша, било като просто го въвличаха в невъзможни разговори и му се подиграваха. Те не можеха да приемат, че той е повече от тях, и се стараеха да омаловажат и превърнат в шега властта му, което го обиждаше в най-висша степен. Неговото вечно синджирче стана символ на властническо паразитство.

„Всеки може със синджирчето“ – беше една от постоянните работнически фрази.

С течение на времето Киро и неговите методи остаряха. И когато трябваше да отстъпи мястото си на новите напиращи партийни кадри, той внезапно се намери самотен, никому ненужен нещастник, който можеше да командува единствено жена си.

От: „Задочни репортажи за България“, Георги Марков, изд. „Профиздат“, София, 1990 г.
Снимка: Георги Марков (1929 -1978)