„Знайно е, че дето културата не споява отделните членове на един народ, там има само сбирщина от хора, годни за обезличаване…“
(Стилиян Чилингиров (седнал, трети от ляво на дясно) с ученици от Занаятчийското училище, 1915; Национален литературен музей)
Крепителите на българската култура
Преди две години минах през Горна Сушица, едно от затънтените пирински села. Отбих се със съпроводниците си в къщата на учителката, една млада и жизнерадостна девойка, която след няколко месеца почина от коремен тиф. Върнала се преди нас пешком от Св. Врач, дето беше отишла на конференция.
Възрадвана от нашето посещение, тя ни задържа на обяд: малко фасул, облажен с ръждива пастърма. Едничката виличка беше отстъпена на мене.
Но сред тази бедна и нерадостна обстановка имаше нещо, което галеше душата и ободряваше надеждите: на масата се виждаха няколко купа книги, а над нея и околовръст по стените се красяха репродукции на художествени картини и портрети на български писатели, между които и портрета на рано загиналия талантлив поет Димчо Дебелянов.
Аз погледнах неволно през прозореца и селото изпъкна пред очите ми във всичката си стопанска и духовна голота. Значи, намирам се в един оазис, в който може душата да си отдъхне, след като тялото е бродило по невзрачната пустиня на невежеството.
И неволно съпоставих тази учителка, която получаваше всичко на всичко 1800 л. (тогавашни пари - бел. ред.) месечна заплата, а чрез нея цялото наше учителство - с останалите стръкове на родната ни интелигенция, стократно по-охолна и по-добре платена от него. Каква колосална, каква неизмерима разлика!
Учителят получава заплата едва достатъчна да се нахрани човешки и пак е намерил средства, откъснати от залъка му да подкрепи проявите на духа, а добре платената ни интелигенция пренебрежително отминава всяко наше творчество под предлог, че не я задоволява.
И, наистина, ако не е учителството да подкрепва усилията на българските писатели, учени, художници и др., ние не бихме могли да излезем пред чуждия свят и с това колкото незначително да е то - с което можем да му се представим като народ годен за културни постижения.
Най-напред би спаднал на три четвърти и така ограничения тираж на българската научна и художествена книга. А това ще каже парализирване на усилията у всички, които са нейни създатели.
Защото и днес, както е било в миналото, както ще бъде в бъдещето и у нас, и у всички народи, думите на стария Славейков остават необорима истина: „Като няма труд поету награда, чезне песен, фантазия отпада.”
Затова няма да преувелича, ако кажа, че въпросът за положението на учителя, за неговия морален и материален стабилитет е въпрос за бъдещето на нацията, въпрос за нейната култура.
А знайно е, че дето културата не споява отделните членове на един народ, там има само сбирщина от хора, годни за обезличаване, но не и организирана сила, готова да възприема и да твори ценности, които ще продължават да говорят красноречиво за нея и когато тя изчезне някога от лицето на земята.
За жалост тая проста истина се схваща от малцина у нас. Днес учителят едва ли не е за мнозина една обикновена - нека бъда простен за израза - дрипа, с която всеки може да глети тиганя на своите лични или партийни амбиции.
Стигна се дотам, че вече тоя крепител на родната ни култура, възпитателят на нашите деца да бъде най-жалко поставеният ни държавен служител, благодарение на законодателни грешки от миналото, чието отменение е повече от наложително.
Ако не се поправят те, и малкото, което учителят може да отдели от оскъдната си заплата за поддържането на нашата, българската култура, ще влезе в джобовете на разни училищни настоятели - най-пакостния институт у нас - по силата на неумолимия закон у нас, който гласи: преди книгата стои хлябът!
А какво да кажа за нравствените унижения? Не е ли достатъчен тоя факт, който колкото и да е срамно за нас, заслужава да се направи публично достояние?
Ето го: в един градец преди две години училищните настоятели повикват всички кандидатки за учителки, строяват ги като войници и си избират тия от тях, които им се нравят. На останалите връщат документите.
Трябва ли да се подчертава, че такъв принизен морално и материално учител не може да бъде надежден културен елемент?
И аз неволно завършвам с въпроса: криворазбран демократизъм или истинска култура?
*В. „Литературен глас”, октомври 1929 г.
Източник: literaturensviat.com
Снимки: Стилиян Чилингиров (седнал, трети от ляво на дясно) с ученици от Занаятчийското училище, 1915 - Национален литературен музей, dictionarylit-bg.eu; заглавна - Портретна снимка на Стилиян Чилингиров, 13.07.1937 г., bg.wikipedia.org
