„Какво имах? Песни. Аз раздавах от тях и с тях залях света и ей ги на, всички са в душата ми…“

Ангелското слово на Добри Немиров възпяло Йоан Кукузел - Ангелогласният - един от най-великите православни композитори и теоретици на Византийската църковната музика, чиято слава отеква от Средновековието до ден днешен. Роден през XIII столетие в Драч (днес Дурацо, Албания) от родители българи, преживял сиромашко детство, пасейки кози в планините около родното си място, Йоан Кукузел като юноша попада в столицата на Византия - Константинопол. Неговият изключителен талант го отвежда в императорската певческа школа, издига го до положението на пръв певец на императора. Тук той получава прозвището „Ангелогласният“. Петнадесет години по-късно Йоан избягва в манастира „Иван Атанасий“ в Атон и приема монашески сан. Обикнат от стари и млади, Кукузел създава тук редица прочути черковни композиции, обучава талантливи ученици - продължители на забележителното му дело, ръководи прочут за времето си осемгласен хор, който изпълнява неговите творби. На живота и творчеството на този „пророк на звука с всичката негова многостранност, която го прави горещ и светъл като слънцето“, е посветен романът на видния наш белетрист Добри Немиров „Ангелогласният“ (1938 г.)

Добри Немиров (1882 ~ 1945)

Ангелогласният

На трема, потънал в големия стол, седи побелял старец и гледа в лесистия планински хълм. В очите му се разлива пълно, ненарушимо спокойствие като след молитва. Те са отправени към хълмовете и ливадите и бавно вземат оттам всичката хубост, която бог е затаил в горския мирис и в планинския ветрец. Той всичко вижда. За него няма нищо ново и незнайно. Очите му пробиват планините и могат да видят отвъд… отвъд планините, скалите, горите, моретата и звездите… Той знае как умират часовете и как се раждат нови… Ей тъй - миговете се ронят като падащи бисери от скъсана огърлица и се редят един след друг… Ще дойдат хора и ще вземат по частичка от тия бисери, но ще мине време и тая частичка ще се изрони… О, не се бойте за бисерите!… Ще дойде трети и той ще ги намери…

Йоан всичко знае, защото всичко вижда. Ето той гледа през планините и вижда как се лута една душа. Тя преминува през угари, през скали, през планини, грохва от умора, цяла потъва в рани, получени от тежкия път, и не се спира. - „Какво правиш, клета душо?“ - „Живея!“ - отвръща тя.

Така живее душата. Тя дохожда в света, за да изплати един дълг, и си отива… Добър път на уморената душа! За нея все ще се намери почивка.

Йоан седи. Той е тъй спокоен, сякаш са се свършили всичките загадки, грижи и желания. И тъй може да е. Загадки няма. Всичко е ясно, разбрано. Щом очите могат планини да пробиват, где има място за загадки? А ясно е и разбрано е - когато човек е научил оня език, на който си говорят ручеите с облаците, птиците с камъните, звездите с прашинките.

Да, истина, няма вече загадки, грижи и желания, ала живот ли е това? Защо да не е живот? Какви желания има камъкът? Какви са грижите на планинския гребен? И ето на, всичко си седи на мястото и чака. Дните си отиват, но те пак дохождат! Не е истина, че други дни идат. Не, те са едни и същи и не правят нищо, а само се въртят, безспир, без почивка…

Хайде, елате, планини и морета, камъни и прашинки. Елате да се въртим. Така ще изминат десет, сто, хиляда, сто хиляди години и пак ще се върнат на старото място. И пак тъй ще стане: Йоан ще седи на стола и ще гледа зеления божи свят.

Какво имах? Песни. Аз раздавах от тях и с тях залях света и ей ги на, всички са в душата ми. Отидох тогава при светата майка и й казах: - Майко Богородице! Не мога други дар да ти дам… вземи песните ми. Ето аз й ги дадох… Тя ги скри в душата си и ги заключи там… Майко Богородице, една нощ, моля ти се, майко, слез от иконостаса и ми изпей славословието. Ти имаш глас чист и ясен като гласа на ветреца. С този глас искам да ми го изпееш…

Седи Йоан. Той гледа в далечината. Оттам никой няма да се зададе, ала нищо… Колко е хубава тя с тая песен, която пеят тревите и дърветата. Така може цял век да се слуша, без да дотегне…

И не се знае колко дни се изминаха. Може би дни, може би месеци, а може би и години. Няма никаква разлика между дните и годините, ако те извират от една спокойна душа, изплетена от божествено търпение.

Хей, хора, монаси, ученици, слуги, като минувате край Йоана, недейте забравя, че той е бил ангелогласен, и недейте забравя, че може да бъде и ангелодушен, щом бог е пожелал това. Какво е пожелал бог, никой не знае… Знае само оня, който е най-близо до него.

Кой е Йоан? Там на трема седи ли някой? Там на трема никой ли няма?

Една нощ Йоан видя от леглото си как в килията се промъкна един глас. Той беше тих и гладък като лазура.

Какво нарежда тоя глас?

„Слава на тебе, който си ни показал светлината…“

Йоан слуша и заспива, но славословието се носи из божия свят тихо, сладко като песента на ручея…

Една сутрин Йоан стана и пъргаво слезе от леглото си. Той не е слаб. Гърдите му леко поемат въздуха, очите му гледат ясно и бистро. Той си прошепна нещо, отиде в къта и отвърза един вързоп. Дълго ровиха треперящите му пръсти, догде извадиха едно малко парцалче. Разгъна го. О, това не е парцалче, а нещо хубаво… хубаво… То беше кърпа от тънка, много тънка коприна, и по нея бяха обшити нежни планински цветя. О, Господи! Толкова живи цветя, че от тях като да идеше истинско ухание…

Йоан дълго мириса цветята.

Йоане, стига… Това ухание няма да се свърши, то пак там ще остане…

Но Йоан не дига глава. Той дълго седи така - притворил очи. В килията се носи тих, едва чут шепот… Нека Йоан седи така. Нека да седи колкото му иска душата. Кърпата с цветицата е хубава като живота и мирисът й е хубав като мириса на Исусовата плащеница.

И още седи тъй Йоан. Светът е хубав така, пропит от планински мирис… Елате… елате, братя монаси… Кажете по една дума и си идете.

Той дига глава уморен. Може би е стоял така няколко часа, защото пурпурният залез беше вече изтънял… Още малко и ще си отиде.

Той се изправи, помисли малко и като стисна в ръка кърпата, бавно, но бодро тръгна към църквата.

Вътре нямаше никой. Той се приближи до божията майка и тихо положи кърпата на лавичката, гдето слагаха цветя. Положи кърпата, прекръсти се и си излезе.

На двора вече тъмнееше. Върховете на тополите още багренееха от залеза.

Йоан тръгна към килията. Сега той беше лек като перушинка. Всичко се свърши, братя мои. Аз съм толкоз лек, че мога и да литна… Всичко… всичко мога вече… Дадох и последното, което имах… Всичко се свърши.

И като влезе в килията си, Йоан откачи новото расо, облече го, приглади косите си и се приближи до леглото си.

Той вече знаеше, че нищо не остава и затова бавно се качи на леглото, протегна се, положи на гърди ръце, притвори очи и заспа вечен сън.

1938 г.

Из: „Ангелогласният“, Добри Немиров, изд. на Българския земеделски народен съюз, София - 1981 г.
Снимка: Добри Немиров (1882 ~ 1945); bg.wikipedia.org