Да имаш дете значи да дадеш на времето очи ♥ Здравка ЕВТИМОВА

Един ноември, изтъкан от женска обич и благото слово на неподражаемата Здравка Евтимова.

(„Утро“, Златка Дъбова, 1972 г., © Художествена галерия - Добрич)

♥ Ноември ще дойде утре

Трябваше да виси час и четиресет минути на Централна гара в тоя кучи студ. Ботушите й бяха с подметки, тънки като вестници, ръкавиците й тън­ки, с два лева в портмонето. Така било писано.

– Така било писано – подсмихна се баба Мари­ца. – Вярно е. Но Господ, тоя, дето пуща снега и из­мисля циклоните за телевизора, ти е дал и молива, и хартията, будала Ано. Защото човекът е ученик на Господа. Ти пишеш – в теб тефтера, в тебе мастило­то, в тебе думите – каквото си изографисаш, такова ще го живееш. Стига си бляла, изтървала била вла­ка – пак тъй било писано. Хайде де. Ако искаш да знаеш, Ано, Господ никога не изписва на някого да седи сам и да дреме на гарата. Не Господ е измислил самотата, а човекът.

Момичето поклати глава, но старата не престана:

– Затова се огледай. Все ще видиш някого. Спри се, опиши го с молива, дето Господ ти е дал, и чове­кът ще дойде при тебе. Хайде започвай.

– Като замисля за него, се разболявам – каза Ана, хилаво момиче, умно момиче, но радостта ня­как подминава умните, сигурно се плаши от ума.

– Хайде де! – бръчките на старата се ядосаха. – Радостта не се плаши от нищо. Тя идва с дъжда, а като няма дъжд, напира още по-силно под изсъхна­лото небе. Ако успееш да зарадваш някого за една секунда, значи си направила нещо голямо, по-голя­мо от тебе самата.

Ана беше забравила радостта.

– Той каза, че ще дойде. Аз отидох на гарата и го чаках. Беше студено, какво друго да е в края на октомври? Докато чаках, падна слана.

– И ти се уплаши от една слана! – изненада се възрастната жена. Лицето й беше кошница с бръч­ки, не кошница – есен беше лицето й. – Сланата е за това – да пада. Мъжът е за това – да каже, че ще дойде, пък не идва – но не се бой, момиче, дърво­то не умира от сланата, освобождава се от листата, за да роди нови, по-силни, напролет. Жената ста­ва по-хубава, когато някой мъж не дойде. Сигурно не знаеш – за някои момичета пролетта идва през ноември.

– Дай ми от твоето вариво, бабо Марице. При­ятелки ми казаха, че помагало. Аз не мога да се справя.... Казах му: „Дамяне, чакам дете“. Той обе­ща – утре ще дойда, ще говорим. Не дойде. Аз ня­мам добра работа – днес могат да ме изхвърлят, утре също могат...

– Та животът ти е дал най-хубавото – дете. Зна­еш ли какво значи да имаш дете? То значи да дадеш на времето очи. С очите на твоето дете времето се разхожда из целия свят, всичко вижда.

Ана искаше да попита: „С какво ще храня бебе­то? Как ще продължи животът занапред? Във влака сутрин е студено, отвсякъде духа, вагоните са пре­тъпкани на спирка „Метал“. Става ѝ лошо, като я притиснат от всички страни, но това може да се из­търпи. Мисълта, че е сама, че до двайсети й остават двайсет лева – това беше страшното.

– Само жената може да даде на света ръце, кои­то опитомяват и зимата, и есента – детските ръце – продължи старата. – Той си отишъл, занесъл си кал­ните обувки у дома. Ти толкоз ли си немощна, от едни кални обувки ли се плашиш, момиче? Гледам те – с телефона, дето държиш, имаш целия свят. Не виждам лъскави работи по дрехите ти. Не ти трябва нещо по тебе да лъщи, защото в ума ти е светло. Как си сама, като ще имаш чедо? Малкото е пътека, по която щастието идва при тебе. Хайде, взимай моли­ва, Ано. Напиши живота си, дето Господ ти е дал.

Кошницата с бръчки на лицето й се отвори. То не беше усмивка, плетеница от грейнали черти и бразди беше. Ана си представи как есента се спира в очите на старата, за да се стопли. Искаше да й каже, че от приказките за моливи и писане няма смисъл, че есента е противен сезон. Тя знаеше къде бе оти­шъл Дамян. Щеше да го намери. „Върни се – щеше да му каже. – Върни се, идва ноември. Най-тежко е през ноември.“

– Имаш късмет, че този човек те е напуснал – обади се кошницата с бръчки.

– Не е вярно – възрази момичето. То беше висо­ко и тънко като поглед към небето на ноември, тъж­но, уплашено хлапе в сиво палто, сиви обувки, сиви очи и сив панталон.

– Тогава ще разправяш на дъщеричката ти, че баща й е много добър човек и цял ден мисли за нея. Все хубави неща.

– Защо да лъжа? – измърмориха стреснатите сиви очи. Не се досетиха да попитат откъде старата знае, че ще е дъщеричка.

– Не лъжеш. Учиш малкото да обича баща си. Който обича баща си, пораства много красив и вре­мето му е силно.

Момичето поклати глава. Сивото палто се сви, сивите очи се огънаха, престанаха да гледат баба Ма­рица. До двайсети имаше много време и малко пари. Навън ставаше все по-студено, електрическата печка непрекъснато гълташе ток, плодовете бяха прескъпи дори на пазара под моста. Заради детето трябва да ядеш месо, риба, яйца, не бива да вдигаш тежко.

Небето избяга от това момиче, което беше дошло в Перник от едно малко градче, едно толкова малко и топло градче, в което ноември донасяше кошница от сребърна слана. Там къщата беше на два етажа, макар че единият още не беше омазан. Баща й си отиде рано, майка й замина в Испания, а в магазина за хранителни стоки касите бяха тежки, клиентите намаляваха и сигурно съвсем скоро щяха да затво­рят нейния щанд.

Какво оставаше на това момиче, освен тихото квартално кафене? Сутрин там също не беше топло, но лампите бяха силни и хубави, картината също. Момичето стана, извади от портмонето си банкнота, но старата жена не я взе.

– Значи онова за молива и за очите, което ми разправи, е лъжа – измърмори момичето. – Щом не ми взимаш парите... – сивите очи се смалиха, сякаш думите ги бяха стопили.

– Разбира се, че е вярно – прекъсна я стара­та. – Ще ми донесеш парите, като станеш щастлива. Това скоро ще се случи, помни ми думата. Ти вече си щастлива – заедно с твоето, носиш едно малко сърце и трябва да го напълниш с радост и смелост. Щастието е като човека – крачи, крачи, пък му се прище да отпочине мъничко, затова се отбива при някого – уплашен, отпуснал се като тебе сега. Няма страшно. Като не вървиш толкоз бързо, не търчиш да се натикаш в метрото, а някак бавно се носиш, че и на бебето в тебе да му е добре – тогава щастието ще те настигне и ще тръгне заедно с тебе. То живее в следобедите на ноември.

Без да ще, момичето се усмихна. Лицето му из­веднъж се промени, едно светнало за секунда лице със сиви очи. От сиви очите станаха сини.

– Ето, вземи – протегна ръка възрастната жена. – Това е моето вариво. Щастието харесва миризмата му и остава при него.

– Не е никакво вариво – възрази момичето. – Вода е. Видях те – наля я от чешмата, когато влязох при тебе.

– Да, вода е – призна старата. – Вода е, на коя­то се е усмихнало уплашено и отчаяно момиче. Ус­мивката е най-силното лекарство. Изпий тая вода и ще видиш. Не забравяй – не казвай „Така е писано“. То сигурно е писано, важното е как ще го прочетеш, Ано. Вземи си сега петте лева и след две седмици ела. Тогава ще ми донесеш не пет лева – едно ши­шенце боза ми донеси – от 50 стотинки. Аз ще опека банички, ще похапнеш, че да му стане добре на мал­кото сърце, което носиш под твоето.

По улицата, по която беше пристигнал ноем­ври в града, стана студено. Тънкото момиче в сиво­то палто си тръгна, сивите очи си тръгнаха, сивите обувки по-уплашени отпреди. По едно време взе да се стъмва. Момичето спря, отвори шишето, което му беше дала кошницата с бръчки, и го изля в градин­ката на улицата.

След две седмици на това място, точно до река Струма, в една занемарена градинка, която дори не приличаше на градинка, а на здраво утъпкана пъте­ка, се появи висок тип със сиво палто, сив панталон, сиви обувки. Една възрастна жена, стара като земя­та, където бе поникнала мизерна трева, излезе от блока. Тя ходеше с корави стъпки, макар че лицето й беше по-старо от стъпките.

– Дамяне, познах те по сивото палто – каза тя на човека. – И нейното палто беше сиво. По сивите обувки те познах. Момичето се казва Ана. Имаше двайсет лева до двайсети. Аз й опекох баница, тряб­ваше да ми донесе боза, за да похапнем, но тя не дойде. Изсипа усмихнатата си вода тука и това дръв­че взе, че поникна.

– Ти си луда – заявиха сивите обувки.

– Слушай, Дамяне. Най-хубавото нещо на света е човек да има дъщеря. Момичето носи палто като твоето сиво палто. То е тънко, студено ѝ е. Носи си­вите очи на дъщеря ти. Заради тебе е забравила, че може да се усмихва. Даже не можеше да говори.

– Къде е тя?

– Не знам – отвърна старата. – Само спомена, че е дошла в София от едно малко градче с хубава празна къща и много студ на втория неомазан етаж. Ти знаеш къде е тая къща.

Сивото палто извади шепа банкноти и понечи да ги даде на старите бръчки.

– Не – отказаха бръчките. – След две седмици, ако ми донесеш вода, на която се е усмихнало твоето момиче, ела и ми я покажи.

Ноември дойде, такъв един дъждовен, както по­добава на сериозен месец – само да садиш борчета и да окопаваш около ябълките. Беше студено, хората криеха ушите си в шапки. Момичетата носеха ръ­кавици. Около оная отъпкана градинка, която при­личаше повече на пътека, по едно време се появи слаб мъж със сиво палто, сив панталон и сива шап­ка. Разходи се, започне да тъпче намясто, беше млад и сигурно не понасяше да стърчи без работа в тоя студ. Отскочи до павилиончето за вестници, надник­на в кварталния нонстоп и се върна в градинката. Огледа се.

През ноември много мъже носят сиви палта и сиви шапки. От джоба на палтото на слабия мъж се подаваше стъклено шише. Дали бе пълно с вода, или с ракия? Кой да ти каже.

Из: „Юлски разкази“, Здравка Евтимова, ИК „Жанет-45“, 2017 г.
*„Утро“, Златка Дъбова, 1972 г., Художествена галерия - Добрич