„Лъчезарен синтез на пламенния гений, той остана завинаги над всички, недосегаем, самотен и чужд на дребните, за които бе изпратен да живее и умре.“
Думи на изтъкнатия наш писател и преводач Константин Константинов (1890 ~ 1970), публикувани в Деня на Ботев във „Вестник на вестниците”, 2 юни 1926 г.
Константин Константинов (1890 ~ 1970)
Христо БОТЙОВ
Не зная кога пръв път съм чул неговото име. Но лъчезарният му образ свети в паметта ми, сякаш отпреди живота. И помня още, че неговите думи са ми звучали в пръвната майчина песен: тия думи, които - единствени - бих желал да чуя, когато топлата пръст ще ме повика отново да се върна при нея.
Там, дето аз съм пораснал,
и първо мляко засукал…
Че ние дойдохме в света, богати само с богатството, което той ни остави и ще си отидем, без да сме прибавили и зрънце към него. Ала това горящо сърце, което племето ни хвърли като щедър дар на Човечеството, свети в мрачините на вчерашния и днешен ден, и носи оправданието на нашите малки съществувания.
Отварям пожълтялата книжка в старомодна подвързия. На първата страница - „Христо Ботйов. Съчинения, 1888 г.” Вътре, с разкривен детски почерк надпис и - „3 отделение”. И изведнъж някаква магия ме грабва, погледът се замъглява от нежни синкави була и един далечен свят израства пред очите ми като замайващ мираж.
Малката, подарена някога книжка с изтъркани от прелистване страници; малката книжка, с която години наред се е заспивало, от която всеки ред трепти на устните, като слова на чудодеен молитвеник. И от всяка страница възкръсват миг след миг образите на един отлетял живот, по-хубав и по-ценен от сегашната действителност.
Разпилените дни из Влашко и Бесарабия, печатницата в Букурещ и драмата сред Дунав, безутешното ридание: „И ние сме тръгнали народ да освобождаваме!…” и кървавият апотеоз под хайдушката песен на Балкана.
Но не е достатъчен само дивния романтизъм на тоя живот, за да се обясни силата на тоя българин върху духа на няколко поколения. Не е ли това потайният пулс на расата, който все пак бие по малко у всеки от нас?
Помня: над зеления двор и трема бързо пада хладна вечер. Чучурът на вадичката тихичко мърмори нещо много дълго и не важно. Прибраните под стряхата гълъби гукат пред сън. Отсреща Балкана тъмнее и расте над керемидите, сякаш наднича да чуе. На прага, до топлия скут, който ме прилюлява, аз слушам как се леят като тих стон сладки и страшни думи:
… по тази тежка чужбина
да ходим, да се скитаме
немили, клети, недраги.
Странен смут изпълва разтупаното ми сърце. Вместо да се затворят, очите напрегнато се взират в здрача. Думите загубват своя обикновен смисъл, и всяка поотделно добива голям, смътен, но неизразимо хубав образ. Иска ти се да се повтори, потрети, да чуваш безкрай:
там дето баща и братя
черни чернеят за мене!…
- Мамо, още!… И друга!…
И мекият глас послушно подема - още, и друга - в която трепти някакъв зловещ ритъм, като в жестока испанска серенада:
Аз си имам за другар
на пояса остър нож!…
Боже, затварям очи - колко хубаво и страшно!
И още: натъпкан училищен двор, със сценка. Малки ръце, които се размахват унесено, а устните хвърлят отсечено и смело:
… Какви е момци хранила,
хранила, храни и днеска
нашата земя хубава!
И още по-късно. Когато първите огорчения забиваха шип в младите души, когато света се възправяше като загадка - тъмна и заплашителна, сърцата търсеха пак неговите думи, за да излеят себе си:
Но себе си, брате, губя
тия глупци като мразя.
В тия далечни литургии преди 25-30 години се кръщаваха нашите бистри души за живота. Оттогава много легенди прошумяха и угаснаха. Много книги минаха през паметта ни и оставиха само леките следи на цветен прашец.
Само нему никой се не насити и всички се помъчиха да го обсебят. Ала лъчезарен синтез на пламенния гений, той остана завинаги над всички, недосегаем, самотен и чужд на дребните, за които бе изпратен да живее и умре. Човекът, с който Бог удостоява всеки народ веднъж през няколко столетия.
И днес, в превала на нашите дни, какво друго можем да поднесем ние на неговата памет, освен най-чистото, което ни е останало; мълчаливия земен поклон и светия спомен на нашето детинство.
Защото преди петдесет години, там, в усоите на Вола, неговите сълзи изпепелиха сърцето му, преди още смъртта да бе го досегнала и тия сълзи и до днес горят като огнен укор върху съвестта на цял народ.
* Публикувано във в. „Вестник на вестниците”, 2 юни 1926 г.
* Константин Константинов, 1940; Национала библиотека „Св. св. Кирил и Методий“; dictionarylit-bg.eu
* Димитър Гюдженов, Портрет на Христо Ботев, 1949 г.; muzeibotev.com