Нобеловият лауреат за литература Иво Андрич в отговор на въпроса: Кой е имал решаващо влияние върху вас и защо? (фрагмент).
Никак не вярвам в решаващи влияния
Човек расте, развива се, чете, рисува, пише, композира, едно го привлича повече, друго по-малко, на едно се предава целият, на друго се противопоставя, съзнателно или несъзнателно. Понякога от някой концерт съм получавал несравнимо повече, отколкото от среща с писател, когото някога много съм обичал. И обратно: случвало ми се е да отида на концерт щастлив, че ще чуя творба, която в даден момент е имала за мен голямо значение, а се връщам от концерта празен, изпепелен. Не защото тази творба е била по-друга, а защото аз съм бил по-друг, по-друго е било настроението ми, единия път съм бил съвсем чист и открит, готов да приема едно влияние, а другия път съм бил като затворена книга. А може би за това, което този ден съм вършил, именно вторият привидно несполучлив концерт е бил по-значителен от първия, който е останал в паметта ми като скъп спомен…
Когато бях момче, живеех сред немотия. Всеки ден - немотия. Нищо нямаше в нашата къща. Никога не сме имали нито една книга освен по някоя моя, и то учебник… Пътят от училището до къщи беше винаги един и същ: първо по баира надолу до града, а после по баира нагоре до къщи. Знаех на кой сараевски ъгъл кого ще срещна, знаех къде непременно ще спра: и зиме, и лете, и по дъжд, и по слънце, винаги се спирах пред една витрина. Ето и тази витрина на една провинциална книжарница, пълна с книги, чиито заглавия дори не разбирах, е имала влияние върху мен. Положително е имала, в това съм сигурен, знам какво значеше тя за мене и тогава, и по-късно. Но когато ме питате: дали е имала решаващо влияние? Какво да ви отговоря! Може би е имала и решаващо влияние, макар че според мен човек никога не може да знае колко такива влияния претърпява в живота.
Тази витрина привличаше вниманието ми особено привечер, когато бе осветена. Струваше ми се, че книгите тогава, така осветени, са още по-хубави, а заглавията тя още по-примамливи. Сънувах тази витрина. Много пъти по-късно, когато вече все пак бях постигнал нещо в живота, се хващах пред тази отколешна сараевска витрина. Стоя пред чудните и тайнствени заглавия, омаян от лъскавите корици, и любознателно се взирам във всичко, което е изложено. Едно от мъчителните заключения от тия дни, може би най-мъчителното, беше свързано с тази малка витрина, осветена, натъпкана с книги. Тогава разбрах какво значи да нямаш. Да нямаш възможност да притежаваш това, което така горещо желаеш. Никога в живота си не съм приемал немотията като товар, но тогава за пръв път я почувствах и със сърцето, и с ума си. Някаква непроходима стена ме разделяше от тия книги, за които копнеех, и постепенно започнах да разбирам какво значи да имаш и какво значи да нямаш.
Пред тази невидима витрина, мога да ви кажа това искрено и в доверие, започваше да работи моята фантазия и там за пръв път, мога да кажа, започнах да пиша — не с ръка и не на хартия, а в себе си, в мислите си, във въображението си: давах свои тълкувания на тези чудни, неясни, тайнствени заглавия, които знаех наизуст, макар че не разбирах какво означават; представях си своите съдържания, опитвах се в същност да си пресъздам някак си онзи живот, който тези книги скриваха от мен. Там изникнаха моите първи идеи, там, някъде може би в подсъзнанието, се е раждала в мен мисълта да пиша, да стана писател, там възникваха моите ненаписани разкази, моите ненаписани романи. Ще ви открия една тайна: герой на всички тия мои съдържания бях аз. Мина много време, тази витрина вече отдавна я няма, но тя живее в моите спомени, ясно я виждам. Виждам себе си пред нея. Много книги от това време са минали през ръцете ми, над много от тях съм стоял дни и нощи наред, много от тях са ми станали най-добри приятели, някои и сам написах, но тая витрина с книгите от далечните момчешки дни живее непрекъснато в мене. Винаги ме е следвала, където и да съм, каквото и да работя…
Има още един момент в моя живот, съдбовно свързан с книгата. Беше през войната и един ден ме арестуваха. Когато днес казвам „ме арестуваха“, този акт, за съжаление, няма вече онази важност, онази тежест и значение, както тогава през моите младини. Дотогава арестуваха само престъпници и крадци; във всеки град се знаеше от коя и каква къща може да бъде арестуван човек, а от коя не може. С тази вълна от арести, която започна Австро-Унгария, бе поставено началото на ерата на масово депортиране на хора, която достигна кулминационната си точка през Втората световна война. Искам да кажа, че моето поколение не беше свикнало, като вашето, с арестите. Вашето поколение е свикнало с тях. А тогава да бъдеш в затвора, ми се струваше, че това значи край на всичко. Край на живота, чакате само кога ше дойдат да ви заведат на стрелбището, друго не се чакаше… В този живот, заграден от килията, от неизвестност и страх, беше истински празник, когато се намерих пред следователя, млад виенчанин, малко по-голям от мене. В разговора той ми каза нещо, което в първия миг не можах да повярвам и което из основи измени целия ми живот; каза ми, спомням си точно: „Ще ви дам прислужник да отиде до къщата ви и да ви донесе топли дрехи, одеяло и книги…“ Когато дойде човекът, който трябваше да занесе това поръчение, ме попита: кои книги. Във вълнението си, което носи всяка неочаквана промяна на положението, в което се намирате, казах: „Съберете всички книги от масата ми.“ И той отиде. Донесе ми одеяло, чорапи, хазайката ми беше изпратила няколко прекрасни ябълки и новия ми костюм и само една книга. Една единствена. Един ден преди да ме арестуват, бях подреждал стаята си и всичко бях поставил на място, обичах реда, но в затвора бях забравил за това нещо. Когато прислужникът предал моето поръчение. хазяйката погледнала на масата и видяла една единствена книга, която раздавачът междувременно бил донесъл. Тази книга, една единствена била на масата и тя, една единствена, стигна до ръцете ми! Но беше книга. Имах книга в ръцете и изведнъж ми се струваше, че целият онзи неизлечим страх е изчезнал някъде, струваше ми се, че продължавам да живея…
И когато ме питате кой е имал върху мен решаващо влияние, какво да ви отговоря? Онази витрина с книгите, чиито заглавия не разбирах? Може би тъкмо тя? Или може би онази една единствена книга, която се е намерила на масата ми! Може би тъкмо тя!… Но вижте: на масата е могла да бъде, да кажем, и книга на Киркегард или книга на Жул Верн и с тази една единствена книга, която случайността е пъхнала в ръцете ви, оставате затворени една година, две години, прочитате я десет, двадесет пъти. Може ли този автор и неговата книга да не влияят върху вас? Не могат да не влияят, но не е все едно дали ще влияе Киркегард или Верн… Не, действително смятам, че в случая отговорът не може да бъде прецизен…
Когато се впуснете в авантюрата на писането, тогава всичко влияе върху вас. На младини например много обичах Леопарди. Бях очарован от неговата поезия; когато почвах да пиша, си казвах: струва ли си човек да пише, когато никой не може да каже повече от това, което е казал Леопарди… И така както го е казал… Много години по-късно един от най-добрите писатели между нашите унгарци, когото дори не познавах лично, в едно есе за мене преди около четиридесет години посочи, че когато ме чете, чувствува Леопарди… Бях поласкан. Аз съм следвал в Краков и бих могъл много, много да разказвам колко дължа на полската литература, на полските поети и полските романисти… Или: има у мен една необикновена подчертана привързаност към скандинавските писатели: Стриндберг, Хамсун, Селма Лагерльоф, Ибсен. Или колко бих могъл да разказвам какво значеше за мен запознаването с някои френски писатели или с руските, немските, английските, испанските. Като студент четох във френски и немски преводи старите китайски поети. Вълнуваха ме и с мисловността си, и с топлотата си…
Всичко това - онази малка витрина, Леопарди, китайските стихове, скандинавци и поляци, французи и немци, руси, - всичко това е само един възможен вид на разказа за влиянието. Как от всичко това и от още много други неизказани да се отдели нещо, което да се определи като решаващо влияние? Просто не зная, а не съм сигурен дали ще умея да го кажа. Причината е съвсем проста: когато четете добри писатели, понякога ви се случват невероятни неща - изведнъж чувствувате, че писателят, когото четете, говори за нещо, което тлее някъде заровено у вас, и вие по учудваш начин разбирате, че не сте сам, че и някой друг се е измъчвал от това, което измъчва и вас, че и някой друг е изпитвал болка и се е разпъвал от това, от което вие сега изпитвате болка и което и вас разпъва. Това е същевременно и подкрепа, и надежда, и мехлем, а за талантливия писател - още една възможност нещо проверено, добро… да влияе върху него.
Из: „Прокълнатия двор“, Иво Андрич, изд. „Народна култура“, София, 1976 г.
Снимка: Иво Андрич (1892-1975); Снимки: slobodnahercegovina.com, sr.wikipedia.org
