Любовта е щедра. Страхът поражда егоизъм. Егоизмът затваря всички врати ♥ Дон Мигел РУИС

*

„Пътеката на страха“ и „Пътеката на любовта“

Точно както тялото е направено от клетки, сънища­та са направени от емоции. Тези емоции имат два основ­ни източника: единият е страхът и всички произтичащи от него емоции; другият е любовта и всички произтича­щи от нея емоции. Ние изпитваме и двете емоции, но при обикновените хора преобладаващата е страхът. Мога да кажа, че в този свят нормалната връзка почива 95% върху страха и 5% върху любовта. Раз­бира се, това варира в зависимост от хората, но дори страхът да е 60%, а любовта – 40%, връзката пак почива върху страха.

За да разберем тези емоции, можем да разгледаме опре­делени особености на любовта и на страха, които аз на­ричам „пътеката на страха“ и „пътеката на любовта“. Тези две пътеки ще ни послужат да видим как живеем жи­вота си. Разделението цели да помогне на рационалния ум да разбере и да се опита да упражнява известен контрол над решенията, които взимаме. Нека видим някои от осо­беностите на любовта и на страха.

Любовта няма задължения. Страхът е изпълнен със за­дължения. Когато следваме пътеката на страха, ние пра­вим нещо, защото трябва да го направим, и очакваме от другите да направят нещо, защото трябва да го напра­вят. Имаме някакво задължение и веднага, щом трябва, се съпротивляваме. Колкото по-голяма е нашата съпротива, толкова повече страдаме. Рано или късно се опитваме да избягаме от задълженията си. Любовта, от друга страна, не среща съпротива. Правим всичко, защото искаме да го направим. То се превръща в удоволствие; то е като игра и ние се забавляваме.

Любовта няма очаквания. Страхът е изпълнен с очак­вания. По пътеката на страха правим нещо, защото смятаме, че трябва да го направим, и очакваме другите да постъпят по същия начин. Затова страхът наранява, а любовта – не. Очакваме нещо и ако то не стане, се чув­стваме наранени – не е честно. Виним другите, че не са оправдали очакванията ни. Когато обичаме, нямаме очаквания; правим нещо, защото така искаме, и ако дру­гите го правят или не го правят, то е защото желаят или не желаят, и в това няма нищо лично. Ако нищо не стане, когато не очакваме то да стане, няма значение.

Не се чувстваме засегнати, защото каквото и да се слу­чи, всичко е наред. Затова, когато сме влюбени, почти нищо не ни наранява; ние не очакваме любимия да напра­ви нещо и нямаме задължения.

Любовта почива върху уважението. Страхът не ува­жава нищо, включително себе си. Ако изпитвам съжале­ние към вас, това означава, че не ви уважавам. Не може­те да решавате самостоятелно. Когато трябва да ре­шавам вместо вас, аз не ви уважавам. Щом не ви уважа­вам, аз се опитвам да ви контролирам. Обикновено, ко­гато наставляваме децата си как да живеят, това се дължи на липсата на уважение. Ние ги съжаляваме и се опитваме да направим за тях онова, което те сами трябва да направят за себе си. Когато не уважавам себе си, аз се самосъжалявам, чувствам, че не съм достатъч­но добър, за да успея в този свят. Как човек разбира, че не се уважава? Когато си казва: „Горкият аз, не съм дос­татъчно силен, не съм достатъчно умен, не съм доста­тъчно красив, не мога да се справя“. Самосъжалението е плод на липсата на уважение.

Любовта е безмилостна; тя не изпитва съжаление към никого, но е състрадателна. Страхът е изпълнен с жал; той изпитва съжаление към всички. Вие ме съжалявате, когато не ме уважавате, когато не вярвате, че съм дос­татъчно силен, за да се справя. От друга страна, любов­та уважава. Аз те обичам; знам, че ще се справиш. Знам, че си достатъчно силен, достатъчно умен, достатъчно до­бър да взимаш самостоятелни решения. Не е необходимо да избирам вместо теб. Ти ще успееш. Ако паднеш, ще ти подам ръка, ще ти помогна да се изправиш. Ще кажа: „Ще се справиш, продължавай“. Това се нарича състрадание, но то няма нищо общо със съжалението. Състраданието произтича от уважението и от /Любовта; съжалението произтича от липсата на уважение и от страха.

Любовта е напълно отговорна. Страхът бяга от отго­ворност, но това не означава, че не е отговорен. Опи­тът за бягство от отговорност е една от най-големите грешки, защото всяко действие си има последствия. Ко­гато направим своя избор, получаваме резултат или реак­ция. Ще понесем последствията от действията си по един или друг начин. Затова всеки човек е изцяло отгово­рен за постъпките си, дори и да не го иска. Някой може да се опита да плати за твоите грешки, но въпреки това ти също ще си платиш и така цената става двойна. Кога­то другите се опитват да носят отговорността за теб, това само влошава нещата.

Любовта винаги е нежна. Страхът винаги е груб. При страха има купища задължения, купища очаквания, никак­во уважение, бягаме от отговорност и изпитваме съжа­ление. Как може да се чувстваш добре при толкова страх? Непрекъснато се изживяваме като жертви, усещаме гняв, тъга, ревност или се чувстваме предадени.

Гневът не е нищо друго, освен маскиран страх. Тъгата е маскиран страх. Ревността е маскиран страх. При нали­чието на всички тези емоции, произтичащи от страха и пораждащи страдание, можем само да се преструваме на нежни. Не сме нежни, защото не се чувстваме добре, не сме щастливи. Когато вървиш по пътеката на любовта, нямаш задължения, нямаш очаквания. Не изпитваш съжа­ление към себе си или към партньора си. Всичко върви добре и затова усмивката не слиза от лицето ти. Харес­ваш себе си и понеже си щастлив, си мил. Любовта винаги е нежна и тази нежност те прави щедър и отваря всички врати. Любовта е щедра. Страхът поражда егоизъм: аз съм всичко. Егоизмът затваря всички врати.

Любовта е безусловна. Страхът е изпълнен с условия. По пътеката на страха аз те обичам, aкo ми позволиш да те контролирам, aкo си добър с мен, aкo отговаряш на образа, който съм ти създал. Аз ти създавам желания от мен образ и – понеже ти не си такъв и никога няма да отговаряш на образа – те съдя и те намирам за виновен. Много често дори се срамувам от теб, защото не си, ка­къвто искам да бъдеш. Ако не отговаряш на създадения от мен образ, ти ме караш да се чувствам неудобно, дразниш ме, изобщо не мога да проявявам търпение към теб. Само се правя на нежен. По пътеката на любовта няма „aкo“, няма условия. Обичам те без причина, без доводи. Обичам те такъв, какъвто си, и ти си свободен да бъдеш такъв, какъвто си. Ако не ми харесва какъв си, тогава по-добре да бъда с някой друг, когото харесвам такъв, какъвто е. Ня­маме право да променяме другите и никой няма право да променя нас. Ако се променяме, то е, защото желаем да се променим, защото не искаме да страдаме повече.

Повечето хора изживяват целия си живот по пътека­та на страха. Имат връзка, защото смятат, че трябва да имат. Изпълват връзката си с всички възможни очак­вания към партньора си и към самите себе си. Цялото това нещастие и страдание е резултат от използване­то на комуникационните канали, създадени преди да се родим. Хората съдят и биват превръщани в жертви, те сплетничат един за друг, сплетничат за приятелите си, сплетничат в бара. Всяват омраза между близките си. Трупат емоционална отрова и я предават на децата си. „Виж какъв е баща ти, виж какво ми причини. Не бъди като него. Всички мъже са такива; всички жени са онаки­ва.“ Ето това правим с хората, които толкова много обичаме – със собствените си деца, с приятелите си, с партньорите си.

По пътеката на страха имаме толкова много усло­вия, очаквания и задължения, че създаваме безброй пра­вила, само за да се предпазим от емоционалната болка, когато всъщност не трябва да има никакви правила. Тези правила въздействат върху качеството на комуни­кационните канали, защото когато се страхуваме, ние лъжем. Когато очаквате от мен да бъда някакъв, аз се чувствам длъжен да бъда такъв. Истината е, че не съм какъвто искате да бъда. Но когато съм искрен и съм са­мия себе си, вие се чувствате засегнати, разгневявате се. И аз започвам да ви лъжа, тъй като се боя от ваша­та присъда. Страхувам се, че ще ме обвините, ще ме на­мерите за виновен и ще ме накажете. И всеки път, ко­гато си спомните, вие ме наказвате отново и отново за същата грешка.

По пътеката на любовта има справедливост. Ако нап­равиш грешка, плащаш само веднъж и ако наистина оби­чаш себе си, си взимаш поука от нея. По пътеката на страха няма справедливост. Принуждаваш себе си да пла­щаш хиляди пъти за същата грешка. Това поражда усеща­не за несправедливост и отваря много емоционални рани. Тогава, разбира се, се обричаш на провал. Хората правят трагедия от всичко, дори от нещо най-обикновено и съв­сем маловажно. Наблюдаваме тези трагедии при нормал­ните връзки в ада, защото двойките вървят по пътека­та на страха.

От: „Умението да обичаш“ (Толтекска книга на мъдростта), Дон Мигел Руис, ИК „Кибеа“, 2008 г.
Снимка: miguelruiz.com