„Ученици, наглед похабени, развалени, непоправими по поведение и успех, се преобразяват, ако се отнесем към тях с доверие и любов, ако открием у тях таланти и ги насърчим да проявят творчество в областта на своя талант.“
(Портрет на Учителя Дънов, дело на художника Атанас Тасев; © petardanov.com)
♥ Детската природа
(Из „Учителя за образованието“ на Боян Боев)
Изучаването на детската природа е един от най-важните въпроси в педагогиката. Нашето познание за детската природа ще определи отношенията ни към детето и целта на самото образование.
Предварително ще приведа няколко примера, които ще хвърлят светлина върху въпроса за детската природа. Ще приведа един пример от незабравимия български педагог Виолино Примо*: (*Цонко Попов, „В зората на освобождението”) „Една учителка веднъж излязла от своето отделение с тия думи: Ще ме умори този провалник. От нищо не взема - нито от бой, нито от глад. На другата година по една случайност Димо попаднал в отделението на Виолино Примо. Димо бил суров, див, крайно подозрителен и твърде слаб ученик. Когато се сбият някои, кой ги е сбивал? -Димо. Когато някой избяга от училището - също. Къпят се в реката. Кой е главният инициатор? – Димо. Когато на някой ученик пукнат главата, кой е направил това? – Димо. Веднъж Димо дошъл оцапан с кръв, окъсан, с настръхнала коса. Той бил направил една голяма пакост, но учителят му простил с няколко думи. Учителят сполучил да спечели сърцето му. В лицето на учителя си Димо вече виждал човек, който справедливо го награждава. Това вечно обидено и унижавано дете се е възрадвало в себе си. Учителят се стараел да прикрива и за напред престъпленията му. Той постъпвал обикновено така, че самият Димо и другарите му почнали да гледат на сторените постъпки като нещо странно, нежелано, чудно. За да подкрепи на дело думите си, учителят го оставял да пази в негово отсъствие скъпи неща. Поверил му значителни парични суми. Димо никога не злоупотребявал. Той бил винаги точен. Постепенно станал най-добрият ученик и децата за всичко се отнасяли до него.”
Учителят А П. разказва нещо аналогично из своята педагогична практика: „В моето отделение имаше един ученик Стоянчо, много упорит, своенравен, буен и слаб по успех. Когато някой го докачаше, той го набиваше. Когато искаха обяснение от него за простъпките му, мълчеше. Винаги закъсняваше в училище. Веднъж в часа по бълг арски език зададох един въпрос, на който никой не отговори. Тогава казах: „Уверен съм, че Стоян знае и ще ни каже”. И наистина, Стоян стана и каза. Моето доверие към него отвори сърцето му. Аз опитвах този метод и занапред. Проявявах към него доверие и внимание. Например, натоварих го да се грижи за реда, дисциплината и хигиената в класа, да съветва съучениците си, когато искат да извършат някоя простъпка. Оттогава у Стоянчо стана голям нравствен преврат. Дигна се и успехът му, стана силен ученик.”
Нека приведа друг пример, даден от Петерсен*. Той привежда един красив пример из педагогическата практика на Ян Лигтхарт. Последният работил в народно училище на един беден квартал в Хага. Бил човек на сърцето, разбирал детската природа. Веднъж под прозорците на неговото училище се събрали улични момчета и коментирали по свой начин, какво ставало в училището. Лигтхарт не взел тояга, а отворил прозореца и дал на всяко дете по един портокал. Всяко дете го приело, като се червяло и смущавало. Веднъж две големи улични момичета, 15 – 16-годишни, се опитали да пречат, когато учителят преподавал пеене, като крещели, правили разни гримаси и хлопали по прозорците. Учителят повикал на помощ Лигтхарт. Последният поканил и двете да влязат в класната стая, и тук децата им изпели най-хубавите песни, които знаели. След десетина минути двете момичета, хванати за ръка, си излезли най-почтено и благодарили най-учтиво. Те били спечелени с този метод. Една банда от 7 - 9- годишни деца пречела на учениците в училището на Лигтхарт всеки ден, когато напущали училището. Лигтхарт пуснал немирниците в двора и в градината на училището, но те тичали навсякъде, тъпкали пътеките и лехите, ревяли и лудували. Той бил безсилен, а това се повтаряло всеки ден. Веднъж в борба с бандата той се принудил да затвори вратата пред носа им и отчаян седнал на една скамейка в градината. Не е ли погрешен тук неговия метод? Не, по-силната личност трябва да победи и ще победи. Може би не са били подбрани добре външните средства, а не че са погрешни принципите. На следния ден той пуснал бандата да влезе. Поканил ги с истинска любезност и приятелство. Те му казали: - „Как? Смеем ли?”- „Ама, разбира се.”- „Ами тези?” - И те посочили две 12-годишни улични деца. – „Разбира се, и те могат да влязат. Радвам се много, че искате да разгледате всичко. Днес трябва да видите и училищните стаи. Аз ще ви покажа шкафовете и картините.” Макар че били още доста възбудени, те станали мирни, и даже двама от тях снели шапките си, когато влезли в училището. Лигтхарт ги развел из цялото училище и на разбран език им дал разяснения върху своята метода, като използвал учебни помагала, модели, картини, детските ръкоделия и училищната градина; никаква неприлична и излишна дума не попречила на работата му. Той спечелил един кръг от малки приятели, които дълго още го посещавали. „Децата инстинктивно усещат”, казва Петерсен, „дали чувствата към тях са истински. От чистотата и откровеността на нашите схващания към децата зависи силата ни над тях.”
Ще приведа един разказ из романа „Идиот” от Достоевски. Този велик познавач на потайните глъбини на човешката душа, чрез своята интуиция имал вярно разбиране на педагогическите проблеми. Той е схванал, че в детската природа има нещо възвишено. В неговите произведения има много места, важни за педагогиката. Ето накратко този разказ:
Княз Мишкин, главното лице в романа „Идиот”, се лекува в едно швейцарско село. Там прекарва четири години. Той обича децата и постоянно дружи с тях. Родителите се сърдят, че децата не могат да минат без него. Учителят Тибо става негов неприятел, защото децата не го разбират, а княза разбират много добре. Князът се чуди, как възрастните, даже и родителите, съвсем не разбират децата. В селото живее бедна бабичка с дъщеря си Мария, 20-годишна, слаба, мършава. Мария отдавна е болна от туберкулоза, но пак ходи по къщите да работи: пере, мете, гледа добитъка. Децата са много жестоки към нея. Старите мъже и жени я обвиняват в разврат. Децата я подиграват. Цялото село подиграва Мария. Не й дават вече работа. Само понякога пияни й хвърлят по някоя пара. Тя почва да повръща кръв. Князът я намира, дава и няколко лева и й казва, че му е жал за нея. Децата виждат това и почват да викат, а Мария се спуща да бяга. Князът започва да говори с децата всеки ден по малко. Той им разказва, колко е нещастна Мария. Сега те престават да я нападат и почват да я жалят. Ласкаво я поздравяват, когато я срещат. Мария отначало много се учудва. Веднъж две момиченца и донасят ядене и след това отиват при княза и му казват, че Мария се разплакала, и че сега много я обичат. Скоро всички деца почват да я обичат и заедно с това обикват и княза. Често отиват при него и го молят да им разправя… Цялото село узнава, че децата обичат Мария и се изплашват. Селяните забраняват на децата да ходят при нея, но те скришно отиват и й носят подаръци, а понякога просто отиват да я поздравят, да й кажат, че я обичат, и след това се затичват назад. Мария едва не се побърква от такова голямо щастие. Това даже и на сън не й било идвало. Срамува се и се радва.Децата й казват, че я обичат и винаги ще я обичат. След това отиват при княза и всичко му разказват. Носят й чорапи, долни дрехи и някои храни. Когато князът ги пита, те мълчат и радостно се смеят. Мария от ден на ден става по-болна и най-сетне ляга. Децата често я посещават и й носят храна. Понякога, като бързат само отиват до прозореца и й извикват: „Ние ви обичаме Мария”, и след това се връщат. Тя скоро умира. Децата плачат при погребението. От тогава гробът на Мария постоянно се почита от децата. Те посаждат трендафили и други цветя на гроба й. Трогателна е раздялата на княза с децата при напущане на селото.
Ето друг пример из „Братя Карамазови”: Между едни деца съществува голяма вражда. Альоша ги заварва, когато се бият с камъни по улицата. Той влиза във връзка с тях и става техен интимен другар. Чрез огъня на своята любов той превръща техните енергии. Децата съвсем се преобразяват. Илюша, против когото най-много била насочена омразата им, станал любимец на всички.
Поучителни са в това отношение „Записки от Мъртвия Дом” от Достоевски. Той прекарва четири години в сибирски затвор, поради революционна дейност. Там е заобиколен с крадци и убийци. Оня, който бил прекарал един Живот сред висшите интелигентни кръгове в столицата, сега се озовава на другия полюс на живота. Отначало той вижда в лицето на тия крадци и убийци закоравяли престъпници, развалени до мозъка на костите си и непоправими. Той, като добър психолог, изучава техния характер. Колкото повече ги изучава, толкова повече вижда, че това са хора като него, в които доброто, възвишеното не е изгаснало, но само е заглъхнало временно. Той описва трогателни моменти, когато един закоравял разбойник се трогва от невинността, от доброто - трогва се до сълзи. Например, когато един разбойник погалва едно дете или когато донасят в затвора ранен орел. Значи, във всяка човешка душа, и в най-ниско падналия човек има една божествена струна, която в някои случаи може да затрепти.
Горните примери можем да увеличим, колкото си искаме. А и всеки учител може да приведе много подобни примери из своята практика. Ученици, наглед похабени, развалени, непоправими по поведение и успех, се преобразяват, ако се отнесем към тях с доверие и любов, ако открием у тях таланти и ги насърчим да проявят творчество в областта на своя талант. Такъв пример привежда Йордан Стоянов. Един негов ученик Николай идва без желание в училище и всичко му омръзва. Стоянов открива в него случайно един талант, насърчава го в тая област. Николайчо се почувства поласкан и се заема да оправдае оказаното му доверие. Погледът му, който бил по-рано блуждаещ сега става сериозен. Променя се и цялото му държание и учение. За него е вече голям срам да се яви неподготвен по който и да е предмет.
Пита се, откъде взеха тези деца тия възвишени сили, които проявиха при своето възраждане? Защо в горните примери тия наглед непоправими, улични похабени деца се преобразяват, когато любовта и доверието на околните ги докосне? Това произтича от факта, че те притежават в глъбините си едно непохабено свещено естество. Тия възвишени сили са били дълбоко заровени в тях. Те са били затрупани с придобити и наследени отрицателни навици, склонности и пр. И е било потребно да се постъпи към тях с любов, за да се разкрие красивия им вътрешен свят. Значи, неспособността, развалата, грубостта, престъпността, леността и пр. у детето са само външна опаковка; но подходящи педагогически средства могат да пробудят възвишеното, доброто, чистото и непоквареното, което живее в глъбините на детската природа.
Горните примери показват, че наистина в човека има една възвишена природа, която образува светилището на неговото естество. Тя още не е проявена с всичката си красота. Всеки човек има тия свещени часове, когато възвишената му природа се проявява повече или по - малко, за няколко мига или за повече. И веднага тя донася със себе си сила, радост, вяра, чистота, мир, любов. В тия минути човек прощава на всички, съзнава себе си като същество, което обича, жертва се, помага. Той чувства тогава връзките си с целокупния живот. В този момент за него всички са братя, сродни, близки и мили. Това са минути на вдъхновение. Тогава идват идеи.
Защо когато възвишената природа се прояви в човека, идва радостта? Защото оковите, ограниченията са паднали, и човек се чувства свободен. Тогава рухват границите между нас. Тогава разбираме единството на всички същества и се образува неразривна връзка между душите.
В тържествени, празнични минути човек чувства крила, мощ, готовност да живее за възвишеното и вечното. Това са прояви на ония свещени кътове на духа, които образуват светая - светих на човешката природа. Тогава човек започва да познава себе си. Изречението: „Познай себе си” значи човек да познае възвишеното в себе си. Тоя копнеж у всеки човек макар и само в известни минути на пробуждане – копнеж към красивото, святото и чистото иде отвътре. Когато човек желае да живее за доброто, когато копнее за един по-красив свят, това иде от висшата душа. Тя ни шепне за всички възможности които се крият в нея. Ние още не познаваме онова същество, което живее в светилището на храма. Външната личност е само бледо отражение на висшата душа, която е изтъкана от светлина и чистота. Даже само когато един неин лъч докосне човешкото лице, то добива неземна красота. Винаги вдъхновението и просветлението идат от вътрешното светилище на храма. Във всеки човек живее една божествена искра. В една легенда се разказва, че архангел Михаил веднъж гледал съсредоточено къс мрамор. Попитали го, защо прави това? Той отговорил: „Вътре в камъка е затворен един ангел!”
Избрано от: „Учителя за образованието: Ролята на образованието в живота“, Боян Боев, изд. Сдружение „Слънчогледи“
* Портрет на Учителя Дънов, дело на художника Атанас Тасев; petardanov.com