Великите за великите
„Пишат, че не знаят моето „кредо“... Тогава, да повторим още веднъж: Изкуството ще обедини човечеството. Изкуството е единно и неделимо. Изкуството има много клони, но коренът е един. Изкуството е знаме на идващия синтез. Изкуството е за всички. Дайте изкуството на народа, комуто то принадлежи... С красотата побеждаваме. С красотата се обединяваме...“
~ Николай Рьорих
Николай РЬОРИХ - Художникът
Несъмнено, ако към името на Рьорих започнем да изброяваме какво е бил и какво е правил, първата прибавена дума ще бъде „художник“. Но аз говоря за Рьорих художника на последно място, защото - повтарям - Рьорих художникът не би съществувал без търсенията на археолога, без изкачването на пътешественика, без мечтанието на поета и без болката на общественика. Рьорих като художник синтезира всички качества, които Рьорих човекът е събрал по дългия път на знанието и мечтите. Огънят гори, но кой е отгледал дървото, дадено в жертва на бога Агни? Кой го е посадил, кой е запалил слънцето, за да го обгори, кой го е полял с дъжд и го е разклатил с буря, за да заякчи корените му? Всяка светлина, която гори върху картините на Рьорих, това е факел, чието стъбло е посадено и отгледано върху планетата Рьорих.
Когато за пръв път видях картина на Рьорих, изпитах чувството на откритие и летене. Този човек беше видял света през вълшебен кристал. Къде го беше намерил? Или го беше отгледал в чуден разговор? В пещера, във вечна нощ, под леденото северно сияние? Кой го беше научил да обработи кристала в такава невероятна система от огледала, за да отрази и пречупи светлината на света? Или той виждаше по друг начин? Казват и доказват, че първобитният човек е виждал и различавал много по-малко цветове - бяло, черно, жълто, кафяво. Може би наистина гърците са съзерцавали „винено-цветно море“, както пише Омир? А ние виждаме синьо-зелено море. Дали Рьорих не беше представител на едно следващо човешко поколение, което ще различава повече цветове от днешните хора? В края на краищата пчелите виждат повече цветове от хората.
Мина много време, преди да разбера, че погледът на Рьорих не е свойство на окото, а свойство на духа. Не зная дали съм проследил една десета от пътя, който Рьорих е извървял, за да добие умението да запалва със своя поглед предметите, пък били те и планини, за да ги накара да загорят и да излъчат своята скрита светлина. Светлината е енергия, енергия има навсякъде, всяка енергия може да се превърне в светлина, във всеки атом има светлина. Как Рьорих беше успял да я отключи?
Рьорих не получава своята планета като наследство, нито тя му се пада като „дар свише“. Съвсем ясно може да се проследи изграждането и оформянето на личността Рьорих. И на Рьориховата планета на светлината, която той пресъздава в повече от 7000 картини.
Рьорих е певец и борец на братството, на връзките между хората и на връзките между човека и природата. Когато се връща в миналото, той търси краищата на изгубените връзки, той свързва скъсаните нишки на отдавнашните връзки между славянството и Индия, между хората от разни народи. Защото той е уверен, че тези връзки трябват на техните наследници, защото според него само ако тези връзки се изплетат в здрава мрежа, човечеството може да улови в океана на времето китовете на своите проблеми. Хората са силни само когато са свързани. Някога, в каменния век, казва Рьорих, те са били свързани. Трябва да се свържем и сега. Рьорих се бори с всички, които разделят хората. Той не се самоизлъгва, че връзката е нещо лесно и просто, напротив, той знае, че тя се печели с много труд и се губи лесно. Рьорих се плаши от откритието, че силите на мрака също се свързват - в съюз срещу светлината. Но в своята борба с мрака хората не са сами - с тях е природата. Рьорих сочи - ето още една разкъсана нишка - не, едно разнищено въже, което трябва да се съедини. Рьорих вярва, че небето, земята, скалите, дърветата ще дадат своята сила и своето спокойствие на хората, ако съумеем да се свържем с тях, както сме били свързани в зората на времената, в часа на единението и синтеза, когато всичко е било едно и затова е било силно и красиво. Когато светът беше млад.
В живописта художникът Куинджи (Н. Рьорих е ученик на големия руски художник Архип Иванович Куинджи, когото почита през целия си живот „като учител не само в живописта, но и в живота“) показва на Рьорих как върху платното се постига единството на стихиите земя и въздух, вода и огън и на техните превъплъщения - скала и небе, река и слънце. Ранната Рьорихова живопис представлява сливане на две основни линии и жанрове на руската живопис в края на XIX век - историческата и пейзажната. Но Рьорих не само използва и слива успехите на своите предшественици, той иска да даде на своята живопис нови задачи. Обяснение за някои особености на развитието на Рьорих като живописец ние отново сме принудени да търсим извън живописта.
Прочетете отново неговото „Верую“. Човек с такава вяра в изкуството не може да не усеща картините си като слова в един разговор със своите съвременници, не може да не гледа на проблемите на живописта като на проблеми на нов език за общуване, за свързване на хората. Да разговаряш така, че да те разбират. Да говориш така, че да ги развълнуваш. Тогава въпросите за сюжетите на картините и въпроса за пейзажа не се свеждат само до извличане на величието на народа от мрака на миналото, нито доизписването на пейзаж с настроение, а до въвличането на зрителя и събеседника в сериозен разговор за целите на човешкото битие.
Така Рьорих се изправя пред необходимостта да намери свои думи, свои образи, за да изрази своето „Верую“ върху платното. И Рьорих ги намери.
От огромната и многообразна картина на света Рьорих избира тези багри, които му трябват, за да изгради своя живописен говор. А на планетата Рьорих се говори само за красотата и доброто. В езика на Рьорих няма думи за обида, нараняване, униние. „Посредством цвета звучи повелята на бъдещето - казва Рьорих. - Всичко сиво, черно и мрачно или мъгливо вече достатъчно е затъмнявало човешкото съзнание. Отново всеки трябва да помисли за ярките блестящи оттенъци, които винаги бележат епохата на възраждане.“
Ако видим отдалеч картина на Рьорих, още преди да различим за какво тя разказва - дали това е хималайски връх или руски отшелник - ние ще разберем за какво иска да ни разкаже художникът: за нещо светло и красиво. Човек винаги вдига глава, когато гледа картина на Рьорих, за да проследи линиите, които излитат нагоре, и за да свърже плановете, които се отдалечават и остават по-чисти и по-дълбоки.
Всичко в картините на Рьорих представлява спряно мигновение - частица от непрестанното движение върху планетата Рьорих. Миг от вечността. Но художникът не убива мига, за да го препарира и да ни го подари - той само казва на мига: „Поспри, ти си толкова хубав. Ще те погледна - и ти ще продължиш.“
Рьорих рисува своята планета, без да се намесва в нейния живот. Той е ловец на красота, но когато види жар-птицата на красотата, той не я убива, за да я просне в краката ни: „Ето, вижте я, разрошете перата й. Нали е красива?“ Той я спира за миг, за да я отпечата на платното - и тя отлита. Когато гледаме картината, ние знаем, че в този миг тя лети, тя продължава да живее.
Движението на планетата Рьорих не спира. За един миг всичко не може да се види съвсем точно – дори снимките, направени с най-голяма скорост, с хилядна част от секундата, остават малко мъгляви, „размазани“, ако снемаме бързи движения. Затова светът на Рьорих, тъй завършен художествено, всъщност е винаги недовършен. Дори планините, като символи на застиналата вечна красота, в картините на Рьорих живеят. А да живееш, значи да се развиваш. И след миг те ще бъдат променени - от друго осветление, от облаци, от своя вътрешен живот.
Дори когато рисува знаци върху скали, стояли десетки векове, Рьорих ни доказва, че те живеят и чакат. Рьориховите знаци са знаци край път – всички картини на Рьорих са мигновения от този път – те помнят стъпките на тези, които са ги оставили край пътя, те помнят стъпките на цели народи, които са отминали край тях със своите песни, мечти и говор. Дали те очакват тези, които са ги оставили? Или нови народи? Или миг на някакво сбъдване?
Всичко върху картините на Рьорих е пълно с очакване. Може би то чака да отвърнем глава, за да продължи да живее? Това вечно движение, замръзнало върху платното, изпълва картините с предчувствие, с усещане на тайна. Какво е станало преди миг? Какво ще стане следния миг? Тайна. Затова хората върху планетата на Рьорих са неясни и малко далечни - като призраци. Ако те бяха по-ясни, би изчезнало именно това усещане за тайна, за предчувствие, за нещо мъчително, недовършено. Желанието да видиш, да знаеш повече. Силата на една картина не е в това, което се вижда, а в това, което ни кара да мислим.
Да умееш да спираш, без да убиваш, да умееш да оставиш усещането, че спряното е живо, че то е част от нещо вечно, от нещо цяло, което продължава извън рамката на картината и тази рамка не прекъсва притока на кръв, а общото сърце тупти в платното - това е голямо изкуство. Това е в първичното значение на тази дума-чар, а чар значи обаяние, значи магия. Рьорих очарова, бае, омагьосва.
Рьориховата планета е изградена от могъщи блокове. Рьорих обича мозайката. Тя отговаря на неговите търсения как да запази самостоятелния ярък живот на петното - в мозайката отделното парче камък – и едновременно да я подчини на общата идея на творбата. Рьорих обича стената - монументалната живопис. Стенописите живеят в кръвта му. Колко стени, покрити с фрески, помнят очите му? В стенописите той намира осъществяването на желанието да се каже главното, да се пише само с главни букви - и на желанието да останеш в паметта на хората. Монументум значи паметник. Рьорих обича театъра - и рисува за театъра. Хората ходят да видят не само пиесата, отиват да видят Рьорих. Рьорих обича да се учи - в Цейлон художниците ограждат фигурата или детайла с тъмна рамка, а после изпълват ограденото пространство с краска.
В работата с мозайката, в любовта към монументалната живопис и театралния декор, в дълбокото познаване на руската иконопис и източната миниатюра - там трябва да търсим дръзката простота на Рьориховия живописен речник, който превръща предметите в йероглифи на непознат, но вълнуващ език. Планините, небето, хората - лягат върху платната като блокове, откъртени от различни каменни находища. Те са огромни, те не могат да бъдат скъпоценни камъни - няма такива едри скъпоценни камъни, но те светят като скъпоценни камъни. Те са вътрешно нажежени, те са прибрали в себе си светлината на Ярило и Агни и я връщат на планетата Рьорих и на хората. Ако слънцето угасне, тези цветни блокове сами ще озаряват картината.
Но монолитният блок на едно находище е едноцветен. Той няма нюансите, оттенъците на баграта, преливанията на светлината и сянката, отраженията от съседната багра. Като се отказва от нюансирания цвят, художникът губи преимущества, спечелени от световната живопис за векове. Но каква страшна сила се крие в „отворената багра“! В плоскостта на чистата, несмесена, ненюансирана краска, която като точен глагол, без прилагателни, ляга на мястото, избрано от твореца. Червеният цвят, червеният кон на светеца върху иконата... А какво става с този червен кон, когато той гази зелената ливада! Силата на отворените, чисти багри се удвоява и утроява, когато те легнат до багра, с която са в мир или воюват. Умението на Рьорих - всъщност защо не кажем: неговата гениалност- дават на художника непогрешима мярка в избора на багри - блокове, които изграждат монументалните постройки на неговата живопис. Съчетанията са неочаквани, а изглеждат единствени. Открития, подготвени от десетилетия на проучване и труд. Светкавици от облак, който е събрал електричество в дълъг полет над гори, върхове и океани. Синьо небе -какво? Морско, турско, пруско? Рьориховско. Небе, което струи светлина. Бели върхове – ослепителни ледници, недокоснати от диря на крак. Скала като пламък, в който гори непознат елемент. Странно. Дори плаши. Прилича на отчупена и полирана сърцевина на скъп минерал, пронизан от цветни жили - всичко е вледенено, но се усеща, че е родено от катаклизма в лавата на вулкан. Непостижимо и единствено. Групи кристали, огрени от лъчи, дошли сякаш от Космоса. Невероятно. Но те са пред нас, те са реални. Щом съществуват, те са мъдри. Значи те са създадени по закони, които не познаваме.
И човек, зачарован от тази отворена пещ, в която се плавят багри и предчувствия, започва да мисли, че странните линии на планините и дърветата са очертания на йероглифи, че върху тази картина са записани слова, които сърцето долавя, но разумът напразно търси да разгадае.
Не се и опитвам да разкажа картините на Рьорих - както мнозина са опитвали. Картина, която може да се разкаже, не е картина. Щом може да се разкаже, защо е рисувана? Голямото, великото е в това, че когато Гагарин пише - „като картините на Рьорих“, всички разбират какво иска да каже. Всички разпознават планетата на Рьорих.
Какво повече би могъл да иска да постигне един художник? И какво повече бихме могли да искаме ние от него?
Със съкращения от: „Николай Рьорих. Ярило слънчицето и бога Агни“, Антон Дончев, изд. „Отечествен фронт“, 1979 г.
Картина: „And We Are Trying“, from the „Sancta“ Series by Nicholas Roerich (1874-1947); en.wikipedia.org
