Гневът като учител ♥ Клариса Пинкола ЕСТЕС

 

В края на VI век в Япония живял един велик философ принц на име Шотоку Тайши. Освен всичко друго, той учил, че човек трябва да извършва психична работа и във вътрешния, и във външния свят. Но на първо място поставял търпимостта към всички хора, всички създания и всички емоции. Хармоничното отношение към емоциите определено е проява на самоуважение.

Дори обърканите емоции могат да се разбират като форма на светлина, пращяща от енергия. Можем да използваме светлината на гнева по позитивен начин, за да осветяваме места, които иначе не сме в състояние да видим. Негативното използване на гнева се концентрира деструктивно в една-единствена точка, докато, подобно на киселина, прогори черна дупка през всички деликатни пластове на психето.

Ала има и друг начин. Всяка емоция, дори гневът, носи познание, което някои наричат „просветление“. За известно време нашият гняв може да се превърне в учител… нещо, от което не бива да се избавим толкова бързо, а заради което по-скоро трябва да изкачим планината, нещо, което трябва да персонифицираме с различни образи, за да се поучим от тях и вътрешно да се справим с него и после да го преобразим в нещо полезно за света или да го оставим да се разсипе на прах. В пълноценния живот гневът не е изолиран. Той е материя, очакваща нашите преобразяващи усилия. Цикълът на гнева е като всеки друг цикъл – той се надига, спада, умира и се освобождава като нова енергия. Преодоляването на гнева започва с процеса на преобразяване.

Като се учим от гнева си, ние вече го преобразяваме и разсейваме. Енергията ни се насочва към други области, особено към творчество. Макар някои да твърдят, че могат да творят с помощта на хроничния си гняв, проблемът е, че той ограничава достъпа до колективното подсъзнание – онзи безкраен резервоар образи и мисли, произтичащи от имагото – и творецът обикновено създава повторяемост. Непреобразеният гняв може да се превърне в постоянна мантра за това колко сме потиснати, наранени и измъчени.

Една моя приятелка сценарист, която твърди, че винаги си е била гневна, отказва всякаква помощ, за да се справи с проблема. Когато пише сценарии за войната, тя разказва за това колко лоши са хората. Когато пише сценарии за културата, под перото й се появяват подобни отрицателни герои. Когато пише сценарии за любовта, излизат същите лоши хора с лоши намерения. Гневът разяжда вярата ни в доброто. Нещо се е случило с надеждата. И зад загубата на надежда обикновено се крие гневът, зад гнева – болка, зад болката – едно или друго страдание, понякога ново, но по-често много старо.

Известно ни е, че при физическите заболявания колкото по-рано се справим с някаква травма, толкова по-ограничени са нейните отражения, толкова по-кратко е времето за възстановяване. Това се отнася и за психическите травми. В какво състояние ще сме, ако като малки сме си счупили крака и тридесет години по-късно той все още не е зараснал правилно?

Първоначалната травма предизвиква сериозно нарушение на другите системи и ритми на тялото, като например имунната и скелетната система, двигателните навици и т.н. Абсолютно същото е и със старите психически травми. В много случаи за тях не са се погрижили навреме, било от незнание или нехайство. Днес човек се завръща от война, така да се каже, но и душевно, и телесно все още се чувства на бойното поле. Ала като крием гнева си – последиците от травмата – вместо да търсим изход, да открием причините, да помислим как да го преодолеем, ние се заключваме в стая, пълна само с гняв. Това не е начин на живот, дори само временен. Има живот извън безсмислената ярост. Нужно е съзнателно усилие да я овладеем и излекуваме. Но можем да го постигнем. Всъщност трябва само да го правим стъпка по стъпка.

Вместо да се опитваме да се държим „прилично“ и да не изпитваме гняв, вместо да го използваме, за да изгорим всяко живо същество в радиус от сто километра наоколо, по-добре да помолим гнева да поседнем, да изпием по един чай, да си поговорим и да открием какво е повикало този гостенин. Отначало гневът се проявява като съпруга в приказката. Той не иска да разговаря, не иска да яде, само седи и зяпа в празното пространство, беснее или иска да го оставят на мира. Именно в този критичен момент ние призоваваме лечителката, нашата по-мъдра същност, нашите способности да виждаме отвъд раздразнението на егото. Лечителката винаги знае бъдещето. Тя е онази, която може да ни каже каква полза ще имаме от проникването в същността на това емоционално състояние.

Лечителите в приказките обикновено представляват спокоен и невъзмутим аспект на психето. Въпреки че светът може външно да се разпада на парчета, вътрешната лечителка остава непоклатима и запазва спокойствие, за да открие най-добрия начин главният герой да продължи напред. Във всяко женско психе има такава лечителка. Тя е част от дивото и естествено психе, с което се раждаме. Ако сме изгубили представа за местонахождението й, можем отново да я повикаме, като спокойно анализираме ситуацията, предизвикала гнева ни, като се проектираме в бъдещето и от тази гледна точка решим какво ще ни накара да се почувстваме горди от миналото си поведение и после се държим по такъв начин.

Яростта или раздразнението, които естествено изпитваме към различни аспекти на живота и културата, се изострят при повтарящи се случаи на неуважение, тормоз, пренебрежение или повишена несигурност в детството. Веднъж наранената личност става чувствителна към нараняване и използва всичките си защитни средства, за да го избягва. Сериозната загуба на сила, с други думи загубата на сигурност, че сме достойни за грижи, уважение и обич, водят до тъга и гневни детски клетви, когато пораснем, никога да не позволяваме пак да ни наранят така.

Освен това, ако жената е възпитана да има по-малко позитивни очаквания, отколкото други в семейството, със строго ограничаване на нейната свобода, поведение, език и т.н., нейният естествен гняв най-вероятно ще ескалира и ще се пренесе върху проблеми, интонации, жестове, думи и други сетивни активатори, които й напомнят за първоначалните събития. Понякога за раните в детството могат да се правят обосновани предположения чрез внимателен анализ на онова, което ирационално кара възрастните да губят равновесие.

Трябва да използваме гнева си като творческа сила. Трябва да го използваме, за да променяме, развиваме и пазим. Независимо дали се касае за моментно раздразнение, или дълготрайна изгаряща рана, подходът на лечителката е един и същ. Когато има спокойствие, има познание, има творчески решения, но когато има гръмотевична буря, вътрешна или външна, след нея не остава нищо друго, освен пепелище. Трябва да можем да се гордеем от поведението си в миналото. Трябва да извлечем някаква полза от гнева си.

Макар да е вярно, че понякога имаме нужда да дадем воля на гнева си, за да можем да се успокоим, все пак трябва и въздържане. Иначе все едно хвърляме запалена кибритена клечка върху разлят бензин. Лечителката казва: „Да, този гняв може да се промени, но ми трябва нещо от друг свят“, нещо от инстинктивния свят, от света, в който животните още говорят и духовете са свободни – нещо от човешкото въображение.

В будизма има практика, наречена nyübu, която изисква да отидеш в планината, за да разбереш себе си и да възстановиш връзките си с божественото. Това е много древен ритуал, свързан с циклите на подготовката на земята, сеитбата и жътвата. Макар че може би е добре да се качите на истинска планина, ако е възможно, планини има и в подземния свят, в подсъзнанието и за щастие всички ние носим входа към подземния свят в психето си, така че винаги можем за миг да се озовем в планината.

В митовете планината понякога се разбира като символ, описващ равнищата на съвършенство, които човек трябва да постигне, преди да се изкачи на следващото ниво. Най-ниската част – подножието на планината, често представлява стремежът към осъзнаване. Всичко, което става в подножието, се възприема от гледна точка на съзряващото съзнание. Средната част на планината често се мисли като трудната част от процеса, която поставя на изпитание познанието, усвоено на по-долните равнища. По-високите части представляват задълбочаването на познанието. Там въздухът е рядък и е нужна издръжливост и целеустременост, за да изпълниш задачите. Планинският връх представлява срещата с абсолютната мъдрост, например в митовете, в които старицата живее на върха, или в тази приказка – старият мечок.

Ето защо е добре да изкачваме планината, когато не знаем какво друго да сторим. Когато участваме в някакво търсене, за което не знаем почти нищо, душата се развива. Като изкачваме непознатата планина, ние придобиваме истинско познание за инстинктивното психе и творческите прояви, на които то е способно – това е нашата цел. Придобиването на познание протича различно при различните хора. Но инстинктивната гледна точка, която произтича от дивото подсъзнание и която е циклична, се превръща в единствената, имаща значение и придаваща смисъл на живота, на нашия живот. Тя винаги ни казва как да постъпваме. Къде можем да открием процеса, който ще ни освободи? В планината.

В планината откриваме още податки за това как да преобразим раната, негативизма и свързаните с омраза аспекти на гнева. Един е изразът – Arogado zaishö, който жената пее, за да благодари на дърветата и планината, че й позволяват да мине. Образно преведен, той означава „Благодаря ти, Илюзийо“. На японски zaishö е ясен поглед върху нещата, чрез които се постига дълбоко разбиране за света и самите нас.

Илюзията се явява тогава, когато нещо предизвика нереален образ като топлинните вълни над пътя, каращи асфалта да трепти. Топлинни вълни има, да, но пътят всъщност не се движи. Това е илюзия. Първата половина от информацията е вярна, но не и втората, заключителната.

Планината в приказката позволява на жената да се изкачи по тялото й, дърветата повдигат клоните си, за да може да мине отдолу. Това символизира разсейването на илюзиите, позволяващо на героинята да продължи търсенето си. В будизма се казва, че илюзията има седем воала. Със свалянето на всеки един от тях човек разбира друг аспект от истинската природа на живота и същността. Свалянето на воалите прави човек достатъчно силен, за да понесе истината за живота, да прозре принципите на събитията, хората и нещата и накрая да се научи да не взима абсолютно насериозно първото впечатление, а да се вглежда по-внимателно.

В будизма свалянето на воалите задължително носи просветление. Жената в тази приказка се отправя на пътуване, за да донесе светлина в мрака на гнева. За да го направи, тя трябва да разбере многобройните пластове на действителността там, в планината. Ние храним ужасно много илюзии за живота. „Тя е красива, следователно е желана“ – ето една вероятна илюзия. „Аз съм добра, следователно ще ме приемат“ – това също може да е илюзия. Когато търсим своята истина, ние се опитваме и да разсеем илюзиите. Когато сме способни да виждаме същността зад тези илюзии – които в будизма се наричат „прегради на просветлението“ – ние можем да открием скритата страна на гнева.

Има някои масово разпространени илюзии за гнева. „Ако изгубя гнева си, аз ще се променя, ще стана по-слаба.“ (Първото предположение е вярно, но заключението е грешно.) „Аз възприех гнева от баща си (майка си, баба си и т.н.) и съм обречена цял живот да се чувствам така.“ (Първата част е вярна, заключението – грешно.) Тези илюзии се разсейват чрез търсене, питане, учене, вглеждане под дърветата и изкачване на планината. Ние изгубваме илюзиите си, ако поемем риска да се срещнем с онзи аспект на своята природа, който е истински див – наставник в живота, на гнева, търпението, подозрението, предпазливостта, потайността, сдържаността и находчивостта… с лунния мечок.

Въпреки че жената е в планината, към нея политат птици. Те са muen botoke – духовете на мъртвите, които нямат семейство да ги храни и утешава, да ги положи да почиват в мир. Когато тя се моли за тях, те стават нейно семейство, жената се грижи за тях и ги утешава. Това е полезен начин да разберем осиротелите мъртъвци на психето. Те са творческите мисли, думи и идеи в женския живот, които преждевременно са умрели и това много допринася за нейния гняв. В известен смисъл може да се каже, че гневът е резултат от призраци, които не са погребани така, че да почиват в мир. В края на тази глава, под заглавието „Descansos“, давам някои предложения как да се справите с muen botoke на женското психе.

Невероятно пътуване е това преодоляване на гнева: разсейване на илюзиите, възприемане на гнева като учител, искане на помощ от инстинктивното психе, полагане на мъртвите така, че да почиват в мир.

Избрано от: „Бягащата с вълци“, Клариса Пинкола Естес, ИК „Бард“, 2010 г.
Картина: DALL-E