„От гледна точка на жреческата медицина болестта винаги е свързана с вина, а излекуването - с покаяние и обновление.“
Болест и лечение
„Без Спасителя няма спасение. Възстановяването на биологичната норма никога не е изцеление в по-висш смисъл. Изцелението е освещаване.“ ~ Херберт ФРИЧЕ
Болестта е най-често срещаният начин за задействане на съдбата. Болестта и здравето ще стават все по-важни проблемни области, както за отделния човек, така и за обществото. А решенията ще бъдат все по-трудни. От една страна, сме свидетели на главоломно развитие на медицината в техническо отношение, от друга страна, болните все повече се увеличават, а боледуването става все по-скъпо.
Ако се вгледаме в силния интерес към проблема болест и в разнообразните дискусии по него, ще се изненадаме колко опростенчески и колко едностранчиво се третира темата. Колко ли голям трябва да стане натискът на събитията, за да започнем да разбираме, че досегашните медицински теории се намират на ниво, което чисто и просто не отговаря на нивото на болестта? Твърде лесно се пропуска фактът, че дори задълбочаването на теориите не може да оправи основните грешки в тях.
Нашата модерна научна медицина стига в развитието си до Хипократ (400 г. пр. Хр.). Хипократ произхожда от прочутия род на Асклепиите, които в Древна Гърция в продължение на цели векове са били основатели на болници - асклепиони, в които жреците са лекували болните с ритуали и заклинания. Самият Хипократ винаги е подчертавал, че произхожда от Асклепиите, но въпреки това скъсва с тяхната традиция, с медицината на жреците, и започва да разглежда болестите отделно, сами за себе си, независимо от всякакви религии. Изследвайки тяхното развитие, той е измислял и съответното лечение. С това той поставя основите на метода, който и до днес е задължителен за научната медицина.
Тази медицина почти не се е променила от времето на Хипократ и не е отбелязала някакво решително развитие напред, ако съдим по съотношението между прогреса в отделни нейни области и регреса в други. Преди отстъпничеството на Хипократ лекуването е било работа на жреческото съсловие и на религията. Болестта е била израз на Божия гняв и „градящият мост” (лат. роntifex = строител на мостове) жрец я е лекувал, като е призовавал болния към разкаяние и отново го е сдобрявал с божеството. От гледна точка на жреческата медицина болестта винаги е свързана с вина, а излекуването - с покаяние и обновление.
Отвръщането на Хипократ от тази традиция, е едновременно отвръщане от „боледуването” и обръщане към самите „болести”. Медицината и до днес се занимава с диагностициране и терапия на „болести” и подминава фактическия проблем на „боледуването”. Не човек има болест, а по-скоро той е болен. Но точно с този болен човек медицината не се занимава, а се концентрира само върху неговите болести, върху симптомите. Така че успехите на медицината се ограничават с болестите, но не се и докосват до боледуването на човечеството. Така, поради обособеното наблюдение на болестите, с някои групи симптоми се справяме удивително добре (при епидемии, инфекциозни болести), но за сметка на това, напълно изпускаме от поглед обстоятелството, че „боледуването като такова” по никакъв начин не се е променило. Ханс Блюхер, който като никой друг е прозрял философията на тези взаимовръзки, пише в своя „Трактат по лечебно изкуство”:
„Болестите са доброто, с което е натоварено човечеството; масата болни, която се проявява в света, винаги остава една и съща; поне промяната й не зависи от каквато и да било човешка намеса. Когато някой лекар лекува болен, той не премахва от света определено количество болест, така както и материята не се унищожава чрез изгаряне. Лекарят взима от този човек индивидуалния му дял болест и, без сам да знае, го прехвърля върху друг човек.”
Понеже темата ни е съдбата на човека, трябва да се спрем и на боледуването, на това „добро, с което е натоварено човечеството”. В случая симптомите не ни интересуват особено. Нашето наблюдение изисква да свържем медицината с философията и религията, макар че научната медицина боязливо избягва подобна връзка. Разбира се, така ние ще стигнем до други заключения за лекуването на болестите.
И все пак, за да избегнем недоразумения, още отначало трябва да подчертаем, че не става въпрос да нападаме нещо или някого или да осъждаме делото му. Няма спор, че в много случаи нашата медицина дава необходимата помощ, която всеки приема с благодарност в съответната ситуация. Полето на нашето наблюдение не е помощта, а боледуването и неговото изцеление.
Медицинската терапия има своите основания за съществуване и е благословена в случаите, когато е необходима бързата й намеса и все пак, тя няма нищо общо с изцелението.
Защото изцелението е винаги освещаване и се докосва до измерение, непознато за научната медицина. Изясняването на понятията и взаимовръзките не бива да бъде схващано като критика, а като опит да се покаже, къде действаме прекалено несъзнателно. Несъзнателното винаги е необходимият предшественик на осъзнатостта.
Всяко нещо си има основание за съществуване в определено време. И времето е това, което после премахва основанието. Грешката е липса на знание. Затова всяка грешка чака своето преображение, също както всяко олово един ден трябва да се превърне в злато. Така, както зимата сънува лятото, а нощта подготвя деня, така и всяка грешка носи скрита в себе си истината. Наша задача е да освободим този кълн светлина.
От: „Съдбата като шанс”, Торвалд Детлефсен, изд. „Кибеа“, 2007 г.
Картина: DALL-E
