„Оставаха само три трепетни дни до новата, паметна Нова година. Първият мина в мечти. Вторият - в приготовления за обществото на ресторант „София“. На третия дъщерята дойде с внука и още преди да си изпие кафето, се разрева.“
Новогодишните вечери на хрисимия счетоводител Серафим и неговото „булче“ в един непроменяем празничен сценарий…
(1933 ~ 2010)
Семеен празник
С нещо велик в своята незначителност на обикновен счетоводител, с нещо едва ли не древен на своите петдесет и четири години и с нещо твърде млад поради вечно доброто си настроение, Серафим Петров прекарваше всяка Нова година у дома си. Масата винаги беше отрупана, всички винаги бяха радостно изненадани от подаръците, булчето неизменно сияеше – зачервено и малко разсеяно от подготовката.
Той така наричаше своята вярна другарка вече двайсет и седем години – булчето – и тъкмо това булче беше причината да не се излиза на Нова година от къщи. „Семеен празник е това“ – бе казала още в началото, когато бяха съвсем младоженци и всъщност нямаха нито много пари, нито пък хубави тоалети. И го прекараха в къщи. Серафим Петров се беше разтичал, накупи, каквото можа – ядоха и пиха двамата до мига на гърмежите. След това позвъниха съседите и – съмна.
После се роди щерката, нямаше на кого да я оставят и изобщо не се отваряше дума за излизане.
Но тя порасте – щерката – и започна да си посреща Нова година с приятели. Нормално. Ни млади, ни стари, булчето и Серафим Петров си пееха около отрупаната софра в къщи (някоя и друга сълза бликваше неудържимо от глъбината на неизживяното), излизаха на балкона в самия миг, да гледат ракетите и да слушат гърмежите и без да признават естественото придремване, чакаха да се върне усмихнатото щастливо момиче.
После това момиче се омъжи набързо и край отрупаната маса се появи още един. „Това е то, семеен празник – каза тогава булчето. – Браво на нас!“
През лятото се роди внучето. В ролята на толкова енергични дядо и баба Серафим Петров и булчето се разтичаха да уредят всичко. Не беше никак лесно. Но пък не беше и невъзможно. „Моят живот е осмислен напълно – бе заявил средният старши счетоводител, когато дъщерята и зетят някак се озоваха в отделна квартира. – Сега мога спокойно да кажа, че зная защо съм живял.“ (Внукът бе кръстен на него – Сергей.) „Нашият живот – каза булчето. – Защо само твоят? Макар че…“ И млъкна.
– Какво „макар че“? – попита Серафим Петров през тази късна есен, когато всъщност се състоя този разговор.
– Макар че ние не сме го живели.
– Кого?
– Живота, кого.
Серафим Петров дълго мълча, после се разгневи вътрешно и се опита да скрие това. (Колкото той се опитваше нещо да скрие от нея, толкова по̀ му личеше.)
– На мене тъкмо сега ми е времето да живея – каза той малко по-нервно, отколкото би искал. – А ти си по-млада и от мен.
– Млада съм – каза булчето с най-страшната си въздишка и тръгна към кухнята.
– Тази Нова година ще излезем! – почти извика Серафим Петров. – Ще я посрещнем в ресторант „София“. Колеги и приятели. Всичко е уредено и…
И той нямаше какво повече да добави – чакаше нейното одобрение.
– Нямам палто – каза булчето, като се върна от кухнята. – Знаеш, че за такива места палто аз нямам.
Серафим Петров се изпъчи, усмихна се много загадъчно и булчето вече знаеше какво ще се случи.
То се случи само след няколко дена и една приятна снежна вечер тя се прибра с новото кожено палто. Тюхкаше се, разбира се, че цената била просто безбожна, но очите й светкаха като преди трийсет години и бузите й пламтяха разкошно. Серафим Петров й обясни още веднъж, че за тях двамата тъкмо сега им е времето да живеят, че тези подвижни дюни за истинския философ нямат фатално значение (тя не разбра какво значи точно истински философ в случая, но не й беше в момента до сложни обяснения) – оставаха само три трепетни дни до новата, паметна Нова година.
Първият мина в мечти. Вторият – в приготовления за обществото на ресторант „София“… На третия дъщерята дойде със Сергей и още преди да си изпие кафето, се разрева. Канени били в дома на генералния директор на зетя, там да посрещнат Нова година. Много малко хора – голяма чест.
– Че какво по-хубаво от това? – учуди се булчето. – Защо трябва да плачеш?
– Ами този? – с неочаквано дълбок алт каза щерката и с разперени пръсти докосна Сергей по тила.
Той се разплака. Баба му го прегърна. Докато изпиха кафетата, поговориха най-общи неща за заплатите и за цените, за тоалетите на жената на генералния – после щерката облече новото кожено палто на майка си и дълго ахка пред огледалото.
Майка й обърса крайчето на едното си око – усмихната, – вдигна Сергей на ръце и я изпрати до вратата. После веднага се върна на балкона, да я погледа до ъгъла.
Дъщерята наистина беше прекрасна с това палто.
В това се убеди и сам баща й, когато я срещна зад ъгъла.
– Кинозвезда! – каза той, като се прибра. – Нямам думи!
Сергей му се зарадва много и даде знаци, че иска да се премести на раменете му. Той беше голям майстор на мимиката този Сергей и нямаше начин да се направиш, че не си го разбрал – следваше писък до бога. Дядото остави веднага мрежите с портокалите и бананите, дигна момчето на раменете си и му каза няколко пъти „бау!“
После той отиде с него до телевизора, клекна акробатически и започна да го настройва внимателно – за дълго гледане.
– Това е то семеен празник! – каза Серафим Петров, когато чу стъпките на своето булче зад себе си. – Браво на всички ни!
След това той се покашля високо и авторитетно да заглуши очакваната и позната въздишка, и като прегледаха елхата със Сергей, даде своите мъжки разпореждания да се нареди добре масата.
От: „Звезден прах“, Дончо Цончев, ИК „Партиздат“, София, 1981 г.
Снимка: Дончо Цончев (1933-2010); Съюз на българските журналисти, dictionarylit-bg.eu
